— Аз не бих могъл да направя такова нещо. Че ще треперя, ще треперя, но ще стоя мирно.
— Надявам се, защото нищо не вгорчава така една сватбена церемония, както внезапното изчезване на младоженеца сред облаци от прах. Разкажи ми за това твое момиче.
— Не ме изкушавай. Мога да продължа с часове.
— Хубава, така ли?
— Съвсем точно описание.
— Висока? Дребна?
— Точно колкото трябва.
— Тънка? Стройна?
— Да.
— Очи?
— Сини.
— Коса?
— Кафява. Малко нещо кестенява. Тъмно руса.
— Кое от тях?
— Добре де, кестенява, мътните те взели.
— Няма нужда да се гневиш. Естествено е да се интересувам. Познавам те от ей-такъв.
— Предполагам, че си ме друсал на коленете си, когато съм бил бебе?
— Не бих го направил за нищо на света. Беше отвратително бебе. Приличаше на сварено яйце. Както и да е, от това, което ми казваш, излиза, че тя си струва. Имаш благословията на кръстника си, ако изобщо те интересува. Къде ще ходите на сватбено пътешествие?
— Мислехме за Ямайка.
— Скъпо място.
— И аз така съм чувал.
— Което ме навежда на един въпрос, който трябва да обсъдим. Твоите финанси. Знам, че вършиш добра работа в съда, но ще стигне ли това за сватба?
— Що се отнася до парите, аз съм добре. Имам си малко скътани. Знаеш ли салона Бендър?
— Увеселителен салон?
— Не, галерия. Картинна галерия.
— Никога не съм я чувал.
— На Бонд Стрийт. Не е от големите, но става. Аз съм нещо като финансов съдружник. Джо Бендър я поддържа изцяло. Познавам го от Оксфорд. Та Джо наследи галерията от баща си. Той имаше нужда от по-голям капитал, а аз тъкмо бях получил малко от една моя леля, така че ги вложих там.
— Всичко, което си имал?
— Повечето.
— Прибързана стъпка.
— Ни най-малко прибързана. Джо, въпреки роговите си очила и малко жабешкия си изглед, е самата предприемчивост. Пипето му сече като бръснач. Ще натрупаме състояние.
— Кой го казва?
— Видях го в кристалната топка. Джо тъкмо подготвя голям удар. Чувал ли си за Робишо?
— Не.
— Френски художник. Един от Барбизонската школа3.
— И какво за него?
— Изведнъж започна да става модерен. Винаги става така с тези стари френски художници, така казва Джо. Живуркат си тихичко и едва успяват да свържат двата края, после хвърлят топа и внезапно пред тях се разкрива хоризонтът. Имаше времена, когато можеше да си купиш Реноар за няколко франка, а виж го сега. Ако днес искаш Реноар, ще трябва да продадеш семейните бижута. Същото ще стане и с тоя тип, Робишо. Преди година-две никой нямаше и да го погледне, но сега е сензация и това, което исках да ти кажа е, че Джо продаде един Робишо оня ден за огромна сума. Направо паднах от коня. Не бих могъл да си представя, че е възможно.
— Всичко е възможно в тоя свят, пълен с кукундели. И кой е бил тоя купувач с мукавена глава?
— Пазех това за края като голямата изненада. Не друг, а самият ми бъдещ чичо.
Гали изпръхтя недоверчиво.
— Дънстъбъл?
— Да, чичо Аларик.
— Не мога да повярвам.
— Защо не?
— Дънстъбъл не е купил една картина в живота си. По би му прилягала хумористична картичка от някой курорт.
— Може да я е объркал с хумористична картичка. Както и да е, купил я е. Питай Джо, ако не вярваш.
— Удивително. Падна ли голям пазарлък?
— Не бях там, когато са сключили сделката, и не мога да ти кажа. Ще попитам, ако искаш.
— Не си прави труда. Няма как да е било другояче. Значи казваш, тоя Робишо е сензация?
— Цената главоломно расте.
Гали поклати глава.
— И все пак това не обяснява защо Дънстъбъл е кривнал от пътя си. Ако ставаше дума за обикновен човек, можеше да се предположи, че е рискувал, надявайки се да спечели от продажбата. Но не и твоят чичо Аларик. Той залага само на сигурно. Не, връщаме се на твоята теория, че трябва да е бил фиркан до козирката. Кой ли пък е сега? — каза Гали, когато телефонът иззвъня. Той излезе в антрето, където се намираше инструментът, а Джон беше оставен на мислите си за любимата.
Беше я ухажвал дълго и предпазливо, а кулминацията дойде с непредвидена внезапност, когато ненадейно изтърси предложението в таксито, с което я връщаше у дома след една забава. И сега въодушевлението му от щастливата развръзка се помрачаваше от факта, че не бяха имали време за някакъв по-дълъг разговор. Той очакваше с нетърпение следващата им среща, когато ще навлезе в нещата, както би се изразил, в дълбочина.
Мислеше си как Линда Гилпин далеч превъзхожда всички бедни създания от женски пол, в които през последните няколко години погрешно се беше смятал за влюбен. И благодареше на своя ангел-хранител, че чудесно си е свършил работата, като не му е позволил да се обвърже сериозно с някоя от тях. Точно тогава се върна Гали.