„Бойко“ и „Ралица“ имат за основа пак тази обич неудовлетворена. Към стихотворенията по народен мотив се отнасят още „Чунар“, „Змейново либе“ и др. Но хубостите и на четирите е събрала в себе си драматическата поема „Коледари“. За сюжет й е послужил един народен обичай: пението по къщите срещу Коледа. В нея е мощно отразен целият простонароден бит. Най-милите и естествени чувства, всичките възгледи на народа са отразени там. И ако някога потърсим съчинения, в които да се е отразил селският ни живот, на първо място трябва да турим „Коледари“. В нея можат да се видят прототиповете на Яворовите, Кирил Христовите и др. песни, писани по народен мотив. Д-р Кръстев я нарича българска „Песен за камбаната“. За да се уверите в това, може да прочетете последнята, която е от Шилера, и сравните с П.-Славейковите „Коледари“.
След този преглед на епическите песни на П. Славейков ще преминем към лириката му и след туй ще направим един общ преглед на формата на неговите стихове. На литературната сцена П. Славейков най-напред се явява като лирик, после като епик, както се вижда, ще свърши като лирик. Лирическите му песни са печатани в „Наука“, „Денница“, в сбирката „Момини сълзи“ и в сп. „Мисъл“, и то в два цикла: „Самотен“ в IX годишнина и „Сън за щастие“ в 9 книжки на 15 годишнина. Ще разгледаме само „Самотен“ и „Сън за щастие“ — те са достатъчни. Ако в епоса на П. Славейков може да се намерят стихотворения, които да страдат било от външна или вътрешна хубост, в лириката му нищо подобно няма. Ако в епоса могат да се изхвърлят цели стихотворения за в полза на общата му хубост, тук не може да се промени даже и един ред. Всичко е така хармонично, така изящно сградено, че поразява човека. Лирическите му песни са нежни, чарующи звукове, откъснати от една дивна хармония, която от мнозината призвани малцината избрани могат да слушат и да разбират. Те са или крайно жизнерадостни, или леко меланхолични. Никъде в лириката му тежката тъга и отчаяният песимизъм не са намерили място. Като образец на жизнерадостни стихотворения привеждам: „Зад горите тъмни…“, „И пак се върна есента“, а като образец на леко меланхолни: „Безсънно цяла нощ пробдях“, „Докле е младост, златно слънце грей“, „Заглъхналият сенчест двор… Погребан, и в гроба все пак е“. В лириката си Пенчо Славейков, както и сами виждате, изпъква като поет с висша естетическа култура, като вещ познавач на хубавото, такъв познавач, както никой друг от българските поети.
Едно нещо, което забелязвам в епическите песни на Славейков, е изобразяването на човека, като под човек се разбира силно-страдащ човек. Той сам признава, че гледа да изобразява човека, гдето и да е той, в Българско или в европейска държава.
Като свършвам с лириката, аз ще направя обща характеристика на П. Славейков като поет.
В поезията Пенчо Славейков е привърженик на принципа „изкуството за самото изкуство“. Той е поет в повечето случаи на лични чувства, а не на обществени, какъвто е Ботев, Вазов в много стихотворения и др. Той нарича това — да пееш за обществени скърби или радости — да дрънкаш на спукана цигулка. Изключение от това правило той прави само в „Марий и Сулла“ и в още две-три стихотворения, но затова пък те са най-лоши от всичките му стихове.
Той и даже според думите на д-р Кръстев, Вазов и др. не пее под влиянието на накипели чувства. Това сам той признава в стихотворението „И пак се върна есента“. Това, разбира се, никак не намалява цената на неговите стихотворения, защото, когато ваятелят например направи една статуя, не се пита как я е направил, а какво представлява тя от себе си.