Колко трудно можеше да бъде? Да е съпруг? „Не пий, не залагай, не вкарвай ловни кучета в трапезарията. Не се плаши до смърт от зъболекари. Не заминавай войник. Не удряй момичета.“ Лесно щеше да спази тези забрани. Стига по-големите му сестри да не попадаха в графата „момичета“. Виж, ако последната забрана се променеше в: „Не удряй момичета пръв“…
Дали пък след като се оженеше за Прейта и се сдобиеше със зестрата ѝ не би могъл да я убеди, че ще е добре да се преместят някъде по-нататък по пътя? Представи си малка къща на брега на езеро и прислуга, която е наел лично. Само че Прейта изглеждаше много близка с родителите си. А и нито тя, нито той щяха да получават щедра издръжка, докато Пен не навърши пълнолетие. Дотогава връзките на кесията щяха да са в ръцете на Ролш. Който едва ли би се съгласил да финансира къща на езерен бряг за малкото си братче, при положение че във фамилния дом има предостатъчно място за младата двойка. А и Прейта едва ли си представяше езерна вила като част от сделката. Пък и влагата край езеро сигурно би овоняла къщата на мухъл.
„Просто гледай да се постараеш“, каза си строго Пен, щом свърнаха по главния път за Зелен геран. Вдигна поглед и застина. „Това пък какво е?“
Край пътя беше спряла чудата група от коне и хора.
Мъж с кокарда на шапката — със сините и бели пера на ордена на Дъщерята — държеше юздите на четири неспокойни коня. На колана му висяха характерните оръжия на храмов охранител. Втори пазач и жена с хубави слугински дрехи бяха коленичили край човек, който лежеше неподвижен върху проснато на пътя наметало. Конят да е хвърлил ездача си?
— Някой пострадал ли е? — извика Пен. После видя, че човекът на земята е слабичка възрастна жена със сива коса, сиво лице и дреха със скучен цвят. — Имате ли нужда от помощ?
Вторият охранител се надигна и го погледна разтревожено.
— Млади господине! Знаете ли колко път има до следващия град и дали там има лечителки на Майката?
— Да. Зелен геран, на няма и пет мили по пътя — каза Пен и посочи. — Орденът на Майката има лечебница там.
Мъжът взе от колегата си юздите на три от конете и го плесна по рамото.
— Тръгвай, доведи помощ. Да вземат носилка… не, направо каруца.
Другият кимна, метна се на седлото, обърна коня и го пришпори. Животното хукна в галоп сред облак прах.
Пен се смъкна от седлото и връчи юздите на коня си на Ганс, който оглеждаше колебливо сцената. Жената на средна възраст, онази с хубавите слугински дрехи, измери с поглед спретнатия костюм на Пен и сякаш се успокои.
— Свещена Рухия внезапно се почувства зле — каза тя и посочи по-старата жена, която дишаше бързо и накъсано. — Почувства силна болка в гърдите и се свлече.
— О, още отпреди ми беше зле — успя да изхрипти старицата. — Твърде дълго се задържах в Дартака… Казах им на онези глупаци, че е време за церемонията.
Разкъсван между любопитство, загриженост и мисълта, че ако не беше закъснял, нямаше да се натъкне на тези хора, Пен коленичи край старата жена. Сложи предпазливо ръка на челото ѝ, както правеше майка му до неотдавна. Кожата ѝ не беше гореща, а влажна и лепкава. Представа си нямаше как би могъл да помогне на страдалката, но му се струваше нередно просто да яхне коня си и да отпраши, нищо че Ганс вече сумтеше през стиснати устни.
— Аз съм лорд Пенрик от Джуралд, бароните на тази долина — каза той и махна назад към пътя. Не знаеше какво друго да каже. Сред присъстващите жената видимо беше с най-висок ранг, но и най-малко способна да се разпорежда в момента, предвид състоянието си. На рамото ѝ бяха прикачени храмовите ширити на свещена — не в зеленото и златното на Майката на лятото, както можеше да се очаква, нито дори в бялото и синьото на Дъщерята на пролетта, а в бялото, кремавото и сребърното на Копелето, петия бог, господаря на неочакваните нещастия, онези, за които няма сезон. Пен преглътна да скрие изненадата си.