— Мнозина душат около нея и повечето са неподходящи — каза той и потри тила си под бялата плитка. — А напоследък се е запалила да изучава навигация по звездите. Един от морските капитани на лейди Ксаре ѝ дава уроци и двамата висят с часове на покрива всеки път, когато човекът дойде в имението да докладва за курса си. Ако Танар не се омъжи за брат ви или за друг достоен мъж и не насочи енергията си към отглеждането на деца, следващата ѝ страст, опасявам се, ще е я прати на някой от корабите на лейди Ксаре да чиракува за офицер. А ако старата дама се запъне, лейди Танар като нищо ще избяга и ще стане пиратска кралица.
Това вероятно беше шега, помисли си Пен. Вероятно. При Боша беше трудно да се прецени. Както и при Танар, като си помислиш.
Найкис се усмихна широко.
— Пиратските кралици държат ли секретари?
— Дано не се наложи да науча от първа ръка отговора на този въпрос. — А после усмивката му се стопи. — Макар че всяко раждане крие рискове, които дори аз не мога да предвидя. Може би бурното море ще е по-безопасно за нея.
Идрене каза нежно:
— Не е по силите ни да защитим никого от живота, приятелю. Колкото и да ни се иска. — И насочи поглед към децата си.
Устните му се разтеглиха в изражение, което Пен не би нарекъл усмивка.
— Това не ми пречи да опитам.
А после стана време за раздяла, щедро придружена от сълзи, когато дойде ред Идрене и Найкис да напрегръщат смутения, но доволен Икос. Пен потисна завистта си. Така де, жените щяха да останат на неговите грижи все пак.
„Дано грижите ми се окажат достатъчни.“ Нарами багажа и тръгна след тях към стълбището.
Синьото седонийско небе белееше от рехава мъгла. Ако това вещаеше някаква промяна в хубавото време, тя едва ли щеше да настъпи толкова скоро, че да провали заминаването им.
Белите чайки се надвикваха с моряците и докерите по двата кея. Разтоварени сандъци със стока чакаха някой да ги отнесе към складовете. Неколцина мъже се суетяха около току-що пристигнала каруца, сваляха дълги керамични съдове с вино от сламеното им легло и ги мъкнеха към близкия кей. Други прехвърляха в ръчна количка медни кюлчета, покрити със зеленикава патина, под която прозираше характерният червеникав цвят на метала. Икос наблюдаваше всичко това с професионален интерес. Двамата с Боша, който най-после беше свалил шапката си, седяха на един нисък зид, уж убиват времето и зяпат пристанищния спектакъл.
— Изминах толкова път — скръбно каза Пен, — а така и не видях великия Тасалон.
— Понеже най-вероятно бихме го видели само през решетките на имперски затвор — каза Идрене, — хич недей да съжаляваш.
— Да — въздъхна Пен.
Тримата наближаваха митническата барака. Идрене стискаше документите им. Найкис вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх.
По калдъръма зад тях изчаткаха копита, Пенрик се завъртя… и замръзна.
Мъж с униформата на имперски куриер тъкмо слизаше от запенения си кон. Върза юздите му за един кол и обходи с бдителен поглед пристана и корабите. Обърна се да извади от дисагите кожена папка за документи и тръгна целенасочено към бараката на митничарите.
— Усмихвайте се и не изпадайте в паника — измърмори Пен през зъби, когато Найкис и Идрене се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му и също застинаха. — Аз ще се погрижа за това.
Найкис стисна ръката на Идрене. Да ѝ вдъхне увереност? Да потърси увереност?
„Това ще ни струва скъпо“ — предупреди го бдително Дез. Информира го по-скоро. Не беше опит да го разубеди.
„Не толкова, колкото ако се провалим“ — отвърна той.
„Мда.“
„Зрение, Дез.“
Пен остави багажа на земята и тръгна да пресрещне куриера, като нагласи на лицето си любезна усмивка. Странната, омайваща, разноцветна гледка към есенцията на човешка душа, скрита в корубата на материалното тяло, бавно се фокусира пред вътрешния му взор.
— О, господин офицер! — извика той и вибрациите на шаманската принуда се вляха послушно в гласа му. Докоснаха куриера като пипала, насочени към силното му чувство за дълг. Мъжът обърна рязко глава към Пен, намръщи се, но все пак спря.
— Добрутро — продължи Пен. — От Гуза ли идвате?
Усети утвърдителния отговор да се завихря в душата на куриера, макар мъжът да изръмжа заядливо:
— Защо питаш?
— Мисля, че искате да видя този документ — измърка Пен и протегна ръка, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Мъжът тръсна глава, като да прогони досадно насекомо, после бавно отвори папката. — Трябва да предадете този документ на мен.