— Пенрик… — Не, не така. — Дездемона. Може ли да говоря с теб?
— Мм? — Пен обърна глава да я погледне. — Разбира се. Винаги.
Тя се изправи.
— Да идем в каютата.
Пен я последва без колебание, малко смутен, но и с широка усмивка.
Идрене скри своята в шепа.
— Не бързайте. До гуша ми дойде от миниатюрни стаи. Смятам да вися на палубата колкото се може повече.
Найкис завъртя очи, но след миг каза:
— Благодаря ти, майко. — И не беше само проява на любезност.
Каютата наистина беше миниатюрна — два чифта койки, вградени в срещуположните стени, разделени от тясна пътечка. В дъното имаше малък квадратен прозорец, отворен в момента, с изглед към разпененото море зад кораба. Въпреки теснотията в каютата не беше задушно, а тъкмо напротив.
Найкис махна на Пен към едната койка и седна срещу него. Краката му бяха толкова дълги, че коленете им почти се опираха.
Найкис нямаше представа откъде да започне, знаеше само, че трябва да започне отнякъде. С чувството, че се хвърля с главата надолу в мътна и дълбока вода, тя каза:
— Дездемона, била ли си омъжена?
Не знаеше кой от двамата вдигна главата му рязко, а веждите — високо, но разпозна едва доловимата промяна в излъчването, когато демонът взе думата.
— Питаш дали някоя от моите магьосници преди Пен е била омъжена?
— Да, това питам. Докато са били с теб. Знам, че някои от тях са били вдовици…
Пен вдигна ръка и взе да брои на пръсти. Или Дездемона вдигна ръката на Пен.
— От десетте пет не са се женили никога. Сюган, Рогаска, Мира, разбира се, Умелан и Рухия. Васия и Аулия бяха овдовели, преди да се съберем, и след това не се омъжиха повторно. Литикон… е, по онова време бях съвсем млад демон. Без насоки от храма съжителството с мен сигурно е било повече като хронична лудост, отколкото като сила. Съпругът ѝ се уплаши и избяга, затова тя отиде в Патос и до края на живота си беше слугиня на Васия. Която първа ме придоби съзнателно и целенасочено, макар все още да ѝ липсваше обучение. Аулия от Бражар беше първата ми обучена храмова свещена и разликата беше от небето до земята, честно, но пък тя беше вече стара, когато се събрахме, вдовица и с много силна воля. Така, след смъртта ѝ, аз преминах в ръцете на великата лечителка Амберейн от Саон. Тя беше омъжена, родила беше децата си отдавна, а съпругът ѝ, бедничкият, вече беше свикнал да живее със силна жена. Дотогава не си бях давала сметка, че една магьосница може да има толкова приятен интимен живот. При Хелвия нещата стояха по подобен начин. Рухия… си беше Рухия, най-любимата ми ездачка преди Пен. Първата, която се отнасяше към мен като към равностоен партньор и личност, макар че така и не ми даде име. Четирите десетилетия, които прекарахме заедно, сериозно повишиха стандартите ми.
Пен стискаше ръце между коленете си, забил поглед в тях. После вдигна глава да я погледне.
— Шест от десетте бяха родили деца, преди да се съберем. И нито една след това, разбира се.
— Защо да се разбира? Има нещо общо с хаоса ли?
Пен… да, Пен, а не Дездемона, се изкашля тихо и обясни:
— Да. Жените магьосници помятат още в началото на бременността. Освен ако не са изключително опитни. Амберейн или Хелвия със сигурност са могли да износят дете до термина, но вече не били млади и имали други, пораснали деца. Рухия също, стига да е била пожелала, което не се е случило. Някаква емоционална травма, изглежда, свързана с факта, че самата тя е била намерениче, отгледано в сиропиталище на Копелето.
Найкис сви устни.
— А при мъжете магьосници?
— Ами… за това не съм толкова сигурен. Макар че… Чувал съм за магьосници, които са създавали семейства. — После добави неохотно: — Но по-често са ергени или вдовци. Или съпругите им ги напускат, защото животът с тях е труден. — Усмихна се жално, сякаш я подканяше да оспори последното, и още по-жално, когато тя само кимна мълчаливо. — Самият аз никога не съм се женил — изтъкна той. — И сега се опитам да поправя този пропуск.
Устните му трепнаха, когато Дез му отне думата:
— Чувстваш се пренебрегнат, момко?
— Че кой не би? Като гледам това… — Махна красноречиво към Найкис и придружи жеста с разтапяща усмивка.
Найкис отказа да се разтопи. На косъм. Разговорът изобщо не беше приключил.
— Не искам да се местя в Адрия.
Пен изправи гръб.
— Бих могъл аз да се прехвърля в Орбас, с малко помощ от дука. Добре де, ако дукът се навие да окаже натиск на своя архисвещен. Дори храмовата йерархия няма предимство пред свещенодействието на брака. Обикновено. — След миг добави: — А дори да не се съгласят с прехвърлянето… аз ще съм в Орбас, а те — в Адрия, какво могат да направят? Макар че бих предпочел да не изгарям мостовете си. Току-виж един ден се наложило да пътувам до Адрия. — Кимна, сякаш въпросът е решен. А може и така да беше. Само дето, верен на себе си, след още миг добави: — Може да отидем заедно дори. Стига Адрия да не е в конфликт със Седония, макар че… ти вече няма да си седонийска гражданка, нали така? Адрия е много интересна страна.