Жената се засмя хрипливо, размърда се и вдигна костелива ръка към лицето му.
— Хубаво момче. По-добра последна гледка от намусената Марда. Дар от съдбата направо. Но тези цветове не ти отиват, да знаеш.
Пен вдигна глава към слугинята, която се беше дръпнала встрани.
— Бълнува ли?
Слугинята поклати глава.
— Знам ли? Откакто ме пратиха да яздя с нея, все такива ги плещи.
Устните на старицата се извиха в усмивка.
— Сериозно? — Май не се обръщаше към Марда. Нито към Пенрик. — Е, това вече със сигурност ще побърка глупаците. — Пое си с мъка дъх. — Бих искала да им видя физиономиите, да, макар че двете неща се изключват взаимно, предполагам.
Все по-уплашен и безпомощен, и с усещането, че изглежда като пълен глупак, Пен каза:
— Нека ви послужа в нуждата ви, просветена.
Жената впи очи в неговите и след още две измъчени дихания изхриптя:
— Приемам.
„Тя умира.“ Обляна беше в студена пот, нищо общо с треската и вонята на бащиния му смъртен одър, но бледността, която пълзеше по лицето ѝ, не можеше да се сбърка с нищо. Пен би дал всичко да избяга, но ръката ѝ се свлече върху неговата и я стисна едва-едва. Не беше достатъчно… страхлив, смел?… за да се дръпне. С периферното си зрение видя, че охранителят и слугинята отстъпват бързо назад. „Ама какво?“
— Господарю Копеле — прошепна жената. — Прагът ти боли. Да беше уредил нещо по-добро за слугите си…
Ако единственото, с което можеше да ѝ помогне, бе да ѝ държи ръката, реши в отчаянието си Пен, ами, щеше да го направи. Стисна по-здраво костеливите пръсти.
Стори му се, че в кафявите ѝ очи грейва за миг дълбока виолетова светлина. После, между едно хрипливо дихание и… последвалата го тишина, очите ѝ се изцъклиха неподвижни.
Вече никой не го гледаше оттам.
Пен чу врява от женски гласове, които плещеха на поне пет-шест езика, повечето непознати за него, гласове, които се извисиха в болка и ужас. Главата му започна да пулсира, напрежението в черепа му изведнъж се усили и след миг избухна в оплетена мрежа от светкавици, бяла от край до край.
А сетне всичко потъна в чернилка.
Чудати сънища се пръснаха като пилци и Пенрик се събуди с жестоко главоболие. Беше жаден и му се пикаеше отчаяно. Лежеше на легло в малка стая някъде високо под стрехите, ако се съдеше по наклона на варосания таван, само по риза и долни гащи. Размърда се с пъшкане и нечие непознато лице цъфна над него. Зелената туника на посветен към ордена на Майката, която носеше непознатият, не успокои особено Пен. Последва кратка борба, докато човекът му помагаше с гърнето, преди да го издърпа насила от прозореца, през който Пен се опитваше да подаде глава. Малкото, което видя от улицата и небето, му подсказа, че се намира в Зелен геран, вероятно в лечебницата на Майката. Още не беше станало обяд, значи може и да не беше закъснял фатално. Посветеният го натика обратно в леглото и му даде да пие вода, което утоли жаждата му. Останаха му само главоболието и дълбокото объркване.
— Как съм се озовал тук? Пътувах насам. Припаднал ли съм? Къде са ми дрехите? — Дано не беше изгубил или съсипал костюма. Да не споменаваме хубавите ботуши, които също не се виждаха никъде. — Имаше една болна старица… свещена…
— Ще доведа просветен Луренц — каза му посветеният. — Не мърдай!
И излезе с бърза крачка. Откъм коридора се чуха приглушени гласове, после отдалечаващи се стъпки. Пен видя костюма си, сгънат грижливо върху една ракла, ботушите му бяха оставени отстрани. Е, поне една тревога по-малко. Стисна силно очи, после ги отвори и се надигна да си налее още вода от каната. Тъкмо се чудеше дали ще има сили да стигне до раклата и да си вземе дрехите, когато чу стъпки отвън. Мушна се обратно под завивките и зачака.
Без да чука, в стаята влезе високият и кльощав просветен Луренц, главният свещен на градския храм. Познатата физиономия би успокоила Пен, ако не беше напрежението, което се излъчваше от възрастния мъж. Просветен Луренц се наведе над него и посегна да пипне челото му, но после дръпна рязко ръка и попита настоятелно:
— Кой си ти?
Пен взе да мига и да се чуди дали не е попаднал в приказката на някой бард.
— Просветен Луренц, та вие ме познавате! Пенрик кин Джуралд… преподавахте ми аритметика и география… редовно ме налагахте с показалката, че не внимавам. — И то доста силно. Това беше преди десетина години, преди да повишат свещения на настоящата му длъжност. Луренц още от младини беше посветен на Бащата на зимата, но сега, като главен свещен, отговаряше за всичките пет свещени дома. Градът растеше и се надяваше да стане седалище на архисвещенство, поне по думите на Ролш. Луренц сигурно си мечтаеше за ново повишение.