Ролш я дръпна леко от свещения, но после спря разтревожен поглед върху Пен и на свой ред се обърна нетърпеливо към Луренц. Макар да бяха със същите красиви дрехи, предназначени за тазсутрешната церемония, и двамата изглеждаха променени по твърде неприятен начин. Лицето на лейди Джуралд беше подпухнало, очите ѝ — зачервени, кичури коса стърчаха напосоки от плитките ѝ. Ролш също изглеждаше изтощен и бе… брадясал!
„Вече не е същата сутрин — осъзна със закъснение Пен. — А утрешната… тоест днешната… богове!“ Цяло денонощие ли беше проспал?…
Луренц не беше човек, който бяга от неприятните задължения, така че хвана треперещите ръце на лейди Джуралд и изправи решително снага.
— Толкова съжалявам, лейди Джуралд — каза той, като кимна и към Ролш. — Страховете ни, уви, се оправдаха. Синът ви е обладан… или по-скоро се е сдобил… с демон на белия бог. Той току-що ми се разкри извън всяко съмнение.
Ролш потръпна; майката на Пен ахна задавено.
— Дамата на лятото да помага! Нищо ли не може да се направи?
Пен, облегнал гръб на таблата, сведе уплашен поглед към тялото си. Демон на Копелето да се е вселил вътре в него? Къде вътре?…
Луренц облиза устни.
— Можеше да е и по-зле. Демонът, изглежда, не е взел надмощие… не е придобил контрол върху тялото му. Чувал съм, че внезапното прехвърляне отслабва демоните за известно време, преди да свикнат с новото си обиталище. Ако лорд Пенрик прояви сила на волята и изпълнява стриктно всички, ъъ, всички свещени указания, може би все още има начин да го спасим.
— Щом влизат в хората — каза обнадеждено Ролш, — значи все има някакъв начин да излязат. — После подложи крак на несмелия си оптимизъм с думите: — Тоест, други начини освен смъртта на човека, разбира се.
Луренц кимна отново, твърде небрежно, ако питаха Пен.
— Като при бедната просветена Рухия. Точно така лорд Пенрик се е озовал в това тежко положение.
— О, Пен, защо си… — проплака майка му и се хвърли към него.
— Ама аз… нищо не… — Пен размаха ръце. — Реших, че старата дама е болна! — Което в известен смисъл си беше така. — Просто исках да помогна! — Млъкна и стисна зъби, но не усети странното нещо да се надига към гърлото му за хаплив коментар.
— О, Пен… — простена майка му, а Ролш завъртя очи, ядосан сякаш на целия свят.
Луренц сложи край на тези безсмислени обвинения:
— Така или иначе, белята е станала и с нищо не можем да помогнем тук, в Зелен геран. Обсъдих нещата с ескорта на просветена Рухия. Тялото на покойната свещена ще трябва по необходимост да погребем тук, но ескортът ѝ е длъжен да отнесе вещите ѝ в централната палата на ордена, където да се разпоредят с тях според завещанието ѝ. Това според мен — от тона му стана ясно, че е изразил мнението си по този въпрос безпрекословно, — би трябвало да включва и най-голямото ѝ съкровище, нейния демон.
Какво бе имал предвид Луренц, когато бе казал, че може би има начин да го спасят? Пен отвори уста да се възмути, че говорят за него, все едно го няма, когато осъзна накъде водят последните думи на свещения и наостри уши. Транспортирането на демона означаваше да транспортират и него… някъде другаде. Някъде далече? Чак до Фрайтен може би?
— Храмовите охранители се съгласиха да ескортират лорд Пенрик до централната палата на Копелето в Мартенмост, където, надявам се, има учени, които да… да решат какво е най-добре да се направи.
— О… — каза притеснено лейди Джуралд.
Ролш се намръщи.
— Кой ще плати за това пътуване? На мен ми се струва, че проблемът е от компетенцията на храма…
Луренц прие намека, макар и неохотно.
— Храмът ще прехвърли на лорд Пенрик остатъка от пътните, отпуснати на просветена Рухия, както и правото да ползва безплатно храмовите общежития и конски смени по пътя. След като стигне до Мартенмост… този въпрос ще трябва да се реши от ордена на Копелето.
— Хм — каза Ролш. Именно той миналата година беше попарил надеждите на Пен да учи в университета, открит наскоро във Фрайтен, с аргумента, че семейството не може да си го позволи, а после бе спрял възраженията му по най-добрия начин — разяснил му беше в умопомрачителни детайли счетоводните тефтери на баронството. Мартенмост не беше Фрайтен, но пък беше дори още по-далече от Зелен геран.
Пен се изкашля предпазливо. Изглежда, все още владееше еднолично гърлото си…
— Ами сватбата?
Мрачно мълчание посрещна въпроса му.
Накрая Ролш каза с тежък тон:
— Ами, вчера нямаше сватба.
Майка му вметна: