— Прейта! — Пен тръгна към нея, но тя се дръпна назад. Е, поне се усмихна, макар и едва-едва.
— Здрасти, Пен. — Гледаха се смутено. — Чух, че заминаваш.
— Само до Мартенмост. Не е краят на света. — Той преглътна, после успя да попита: — Ще се венчаем ли?
Тя поклати глава със съжаление.
— Знаеш ли поне кога ще се върнеш?
— Ми… не. — Преди два дни знаеше всичко за бъдещето си. Днес не знаеше нищо. Тази промяна май не беше за добро.
— Значи… значи разбираш колко трудно би било това. За мен.
— Ъъ, да, така е.
Тя понечи да протегне ръце към него, но после бързо ги прибра зад гърба си.
— Толкова съжалявам. Но сигурно разбираш защо едно момиче се страхува да се венчае за мъж, който може да я подпали с една своя дума!
Мечтал си беше как я подпалва с целувки.
— Всеки мъж би могъл да подпали момиче с факла, стига да е луд!
Вместо да се засмее, Прейта само сви смутено рамене.
— Донесох ти нещо. За из път.
Даде знак на брат си и той връчи на Пен голяма чанта. С голяма пита кашкавал, видя Пен, щом надникна вътре.
— Благодаря — измърмори той, погледна издутите дисаги и безмилостно връчи чантата на Ганс, който пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Дръж. Намери му място. Някъде.
Ганс го стрелна с отровен поглед, но все пак взе чантата и излезе.
Прейта кимна отсечено, но не понечи да пристъпи към Пен. Явно и мека прегръдка за сбогом нямаше да има.
— Желая ти късмет, Пен. Ще се моля за теб.
— И аз за теб.
Двамата храмови охранители стояха отвън и държаха оседланите коне. Нещата на покойната магьосница бяха вързани за гърба на яко късокрако конче и Ганс се мъчеше да прикрепи към тях чантата с кашкавала.
Пен тръгна към тях, но го спря вик — явно предстоеше да изтърпи още едно мъчително сбогуване. Майка му и Ролш бързаха към него, докато Прейта и придружителите ѝ бързаха да се отдалечат — двете групи се разминаха с неловки кимвания. Роднините на Пен изглеждаха по-добре от вчера, не толкова изтощени и отчаяни, но все още силно разтревожени.
— Пен — каза сериозно Ролш. — Петимата богове да те пазят по пътя ти. — И му подаде кесия с монети, която Пен взе изненадан.
— И да я носиш на врата си — заръча лейди Джуралд. — Чувала съм, че джебчиите в големите градове ще ти отрежат кесията от колана, без изобщо да усетиш.
Каишката беше удължена с тази нарочна цел. Пен се подчини, като надникна скришом в меката кожена кесийка, преди да я окачи на врата си. Имаше повече мед, отколкото сребро, и никакво злато, но поне нямаше да е съвсем просяк, разчитащ на храмовата милостиня.
Стегна се да изтърпи сълзливата майчина прегръдка, но лейди Джуралд, след като направи крачка към него, побърза да се дръпне, точно като Прейта. Вдигна ръка да му махне за довиждане, сякаш Пен вече се губеше от погледа ѝ, а не стоеше на крачка от нея.
— И внимавай, Пен! — примоли му се тя с пресекващ глас.
— Да, мамо — въздъхна Пен.
Отиде при коня си. Ганс не предложи да му помогне, не че Пен имаше нужда от помощ да метне жилавото си тяло на седлото. Намести се на него и изведнъж осъзна, че откакто някой го е пренесъл до леглото по-предния ден, нито един човек не го е докосвал.
Старшият охранител даде знак за тръгване и потеглиха по калдъръмената главна улица под надвисналите стрехи на варосаните къщи. В дървените сандъчета по прозорците още нямаше цветя и нищо чудно — сутрините в началото на пролетта бяха много студени. Пен се обърна да помаха още веднъж, но майка му и Ролш вече влизаха в общежитието и не го видяха.
Пен се изкашля и попита старшия охранител — казваше се Тринкер:
— Добре ли мина погребението на просветена Рухия вчера? Не ми позволиха да дойда.
— О, да. Нейният бог я отнесе както си му е редът, с все белия гълъб и прочие.
— Разбирам. — Пен се поколеба. — Може ли да спрем за малко на гроба ѝ? За минутка само?
Тринкер измърмори нещо, но не би могъл да отхвърли такава благочестива молба, затова кимна отсечено.
Гробището, където почиваха заклетите в храма, се намираше извън градските стени, край пътя. Завиха натам и Тринкер заведе Пен при една прясна могилка, все още без надгробна плоча, а Ганс и Уилром останаха да чакат на седлата.
Нямаше много за гледане. Пен се бе надявал да почувства нещо, но и това не се случи, въпреки старанието му. Накрая сведе глава и се помоли мълчаливо. Помнеше смътно правилната молитва от погребението на баща си, на братчето, което беше починало, когато той беше малък, и на няколко възрастни слуги. Гробът не му отвърна, но нещо в Пен се отпусна, сякаш омиротворено.