— Не, тук!
— Тук? Кога?
— Току-що.
— Вие навярно се шегувате, господин Шерлок Холмс. Искам да ви напомня, че работата е много сериозна, което изключва всякакви шеги.
— Аз свързах и изпробвах всяко звено от веригата си, господин Корам, така че съм сигурен в нейната здравина. Какви са вашите подбуди и какво е вашето участие в цялата работа — това още не мога да кажа. След няколко минути може би, ще разбера това от самия вас. А дотогава ще възпроизведа пред всички онова, което се е случило, за да разберете какви още сведения са ми нужни. Вчера дамата е влязла във вашия кабинет. Тя е дошла с намерение да вземе някои документи, които са и били нужни и които са се намирали във вашето бюро. Тя е разполагала със собствен ключ. Разгледах вашия и по него не открих следа, с която да е била направена резка (драскотина) по ключалката. От това следва, че вие не сте и помогнал. И доколкото разбирам от доказателствата, които имам, вие не сте знаел, че тя ще дойде да ви ограби.
Професорът изпусна кълбо дим.
— Това е много любопитно и поучително — рече той. — няма ли да прибавите още нещо? Разбира се, след като сте проследил движението на дамата до кабинета, вие ще можете да ми кажете какво е станало с нея?
— Ще се опитам да направя това. Отначало тя е била заловена от вашия секретар и тя го е убила, за да се освободи. На това убийство аз съм склонен да гледам като на нещастен случай, защото съм сигурен, че дамата не е имала намерение да причини такова ужасно зло. Никой убиец не се движи без оръжие. Като се е ужасила от стореното, тя се впуска безумно да бяга от това трагично място. За нейно нещастие, по време на борбата тя е изгубила пенснето си и по причина на силното си късогледство е станала съвсем безпомощна. Тя е побягнала като е мислела, че се намира в същия коридор, по който е дошла. (И двата са застлани с кокосови пътеки.) Твърде късно е разбрала грешката си, а също така е съзнавала, че всеки път за отстъпление и е пресечен. Какво и е оставало да направи? Не е можела вече да се върне назад. Не е могла и да остане там, където е била. И тя се е придвижила напред. Качила се е по стъпалата, блъснала е вашата врата и се е озовала във вашата спалня.
Старецът седеше със зинала уста, диво загледан в Холмс. По лицето му се четеше учудване и страх. Той с мъка повдигаше рамене и се изсмя насила.
— Всичко това е прекрасно, господин Холмс — каза той, — но във вашата отлична теория има един пропуск: аз самият бях в спалнята си и не съм я напускал през целия ден.
— Това ми е известно, професор Корам.
— В такъв случай вие искате да кажете, че аз съм лежал в това легло и не съм можал да видя жената, когато влиза в стаята.
— Това не съм искал да кажа. Вие сте я видял. Разговарял сте с нея. Познал сте я. Вие сте и помогнал да се скрие!
Професорът отново се изсмя неестествено. Той се изправи, а очите му горяха като въглени.
— Вие сте полудял — извика той. — Говорите безсмислици! Помогнал съм и да се скрие! Къде е според вас тя сега?
— Там. — рече Холмс и посочи огромния шкаф за книги в самия ъгъл на стаята.
Старецът вдигна ръце нагоре, ужасен спазъм премина по лицето му и бавно се свлече на канапето. В същия миг вратата на шкафа се отвори и от него излезе една жена.
— Вие сте прав — високо каза тя с някакъв особен акцент. — Вие сте прав. Аз съм тук.
Тя беше изцапана с прах и покрита с паяжини. Лицето и също беше изцапано. Навярно никога не е била хубава. Имаше същите черти, които Холмс беше предположил, плюс още дълга и заострена брадичка. В резултат на късогледството си, а освен това и поради факта, че излизаше от тъмно на светло, тя стоеше безпомощна, като ослепяла, мъчейки се да види къде сме и как изглеждаме. И все пак, въпреки всички неизгодни за нея обстоятелства, в обноските и имаше нещо благородно, в предизвикателната и брадичка и в изправената и глава, чиято смелост будеше уважение.
Стенли Хопкинс сложи върху нея ръката си като на своя пленница, но тя меко я отстрани, с властно достойнство, което респектираше. Старецът беше се поизправил и я гледаше с втренчен поглед.
— Да, господине, аз съм ваша пленница — каза тя. — Чух всяка ваша дума и ми е ясно, че всичко ви е известно. Признавам вината си. Аз убих младия човек. Но вие сте прав когато казахте, че това беше нещастен случай. Аз дори не знаех, че държа в ръката си нож, защото в отчаянието си съм хванала първия попаднал ми в ръката предмет. Исках да го принудя да ме пусне. Казвам ви истината.
— Госпожо, — рече Холмс. — Вярвам, че говорите истината. Но какво ви стана? Лошо ли ви е?
Лицето и се покри със смъртна бледност, то стана страшно за гледане, за което допринасяха прахът и паяжината. Тя приседна на края на леглото и продължи: