— Свен Сивертшен не познава жена на име Лисбет Барли, но когато му споменах моминското й име — Лисбет Харанг — се сети много добре за коя става дума, Вили.
Вили мълчеше.
— Едно не разбирам — продължи Хари. — Защо си забавил отмъщението си толкова дълго?
Вили се плъзна нагоре по леглото.
— За начало ти казвам: не разбирам какво се опитваш да ми припишеш, Хари. Не ми се ще да поставям теб и себе си в трудната ситуация да направя самопризнание. Но понеже късметът е на моя страна и ти не си в състояние да докажеш каквото и да било, нямам нищо против да си развържа езика. Както знаеш, умея да ценя търпеливите слушатели.
Хари се размърда неспокойно.
— Да, Хари, наистина знам за връзката на Лисбет с този мъж, но разбрах за нея едва през пролетта.
Навън отново заваля, капките лекичко почукваха по прозорците на тавана.
— Тя ли ти каза?
— Никога не би го направила — поклати глава Вили. — Възпитана е да премълчава такива неща. Вероятно изобщо нямаше да узная, ако не ремонтирахме апартамента. Открих писмо.
— Какво писмо?
— В работния й кабинет външната стена е гола, запазена във вида, в който е била иззидана в началото на двадесети век. Здрава е, но през зимата вътре е страшен студ. Исках да я покрия с панел и да я изолирам отвътре. Лисбет се възпротиви. Реакцията й ми се стори странна за практично момиче, израснало в съвременна жилищна сграда: нелогично е такава стара стена да има за нея сантиментална стойност. Веднъж, докато тя беше из града, разгледах внимателно стената. Не открих нищо и отместих бюрото й настрани. Дори и тогава не забелязах нищо необичайно, но разбутах тухлите. Едната леко се разклати. Дръпнах я и тя се отдели с лекота. Лисбет беше замаскирала пукнатините със сива вар. Зад тухлата намерих две писма. На плика беше написано името й и номер на пощенска кутия, за която не подозирах. Първоначално понечих да върна писмата на мястото им, без да ги чета, внушавайки си, че никога не съм ги виждал. Но не съм силен мъж. Не успях. „Любима, присъстваш в мислите ми ден и нощ. Още усещам устните ти, впити в моите, усещам допира на кожата ти.“ Така започваше писмото.
Чу се как водата в дюшека се разплиска.
— Думите пареха като удари с камшик, но продължих да чета. Изпитах странното усещане, че всяка дума в писмото е излязла сякаш изпод моята ръка. След уверенията колко безумно я обича, той се впускаше в детайли какво са правили в хотелската стая в Прага. Нараниха ме не толкова подробностите около любовния акт, колкото цитатите на нейни думи за нашия брак. За нея съм бил просто „практично решение в живота й, лишен от любов“. Можеш ли да си представиш как се почувствах, Хари? Най-неочаквано разбрах, че жената, която обичам, не само ми е изневерила, но и никога не е изпитвала нищо към мен. Нима това не е най-точното определение на пропаднал живот?
— Не — отвърна Хари.
— Така ли?
— Продължи, ако обичаш.
Вили погледна изпитателно Хари.
— В плика й беше изпратил и своя снимка: явно по нейна настойчива молба. Познах го. Срещнахме същия норвежец в кафене в Перлова — доста съмнителен квартал на Прага, където се подвизават курви и има повече или по-малко явни публични бардаци. Когато влязохме, той седеше на бара. Забелязах го, защото приличаше на манекен от реклама на „Boss“: зрял, изискан господин, облечен елегантно, но на възраст. Очите му обаче бяха по младежки закачливи и караха мъжете да пазят зорко жените си от такива като него. Затова не се изненадах особено, когато той се приближи към масата ни, представи се на норвежки и ни предложи да си купим огърлица. Учтиво отклоних офертата, но той все пак извади бижуто от джоба си и го показа на Лисбет. Тя, разбира се, щеше да припадне от възторг и се прехласна по огърлицата. Висулката представляваше червен диамант във формата на петолъчна звезда. Попитах каква е цената. Той каза безобразно висока сума, почти като опит да ме провокира. Помолих го да ни освободи от присъствието си. Усмихна ми се, сякаш току-що бе извоювал победа, написа на бележка адреса на друго кафене и ни предложи да се видим там утре по същото време, ако размислим за огърлицата. Подаде листчето на Лисбет. Помня как настроението ми се помрачи за остатъка от деня. Но после съвсем забравих за тази история. Лисбет знаеше как да ме накара да забравя. Понякога успяваше да го постигне… — Вили поглади с показалец бузата под едното си око — само с присъствието си.
— Мм. Какво пишеше във второто писмо?
— Беше написано от нея. Очевидно се бе опитала да му го изпрати. На плика имаше печат, че й е било върнато. Лисбет пишеше, че се е мъчила да го открие по всевъзможни начини, но никой не отговарял на телефонните й обаждания на дадения номер. Бюро „Справки“, както и адресната служба в Прага не успели да го издирят. Надявала се писмото някак си да стигне до него. Питаше дали се е преместил да живее другаде и дали е успял да се справи с финансовите проблеми, заради които му е заела пари — Вили се засмя глухо. — Нужно било само да се свърже с нея и тя пак ще му помогне, защото го обичала. Мислела само за него и раздялата я побърквала. Надявала се времето да облекчи страданията й, но вместо това страстта й се загнездила във всеки сантиметър от тяло и й причинявала силна болка. Явно някои части са я болели повече от други, защото му пишеше как докато по задължение правела любов със съпруга си — тоест с мен — затваряла очи и си представяла, че се люби с него. Аз, разбира се, изпаднах в шок. Вцепених се. Но загинах едва когато забелязах пощенското клеймо върху плика — стисна силно очи Вили. — Беше изпратила писмото през февруари. Тази година.