Нова светкавица събуди сенките по стените. Те се разлюляха като светещи призраци.
— Какво можех да направя? — попита Вили.
— Нямам представа.
— Лично аз сервирах гъши дроб и сладко бяло вино. Разпръснах рози по леглото и се любихме цяла нощ. Когато на зазоряване тя заспа, останах буден да я гледам. Знаех, че не мога да живея без нея, но и още нещо: за да стане отново моя, бе нужно да преживея загубата й.
— И си започнал да планираш цялата инсценировка: как ще отнемеш живота на съпругата си и ще се погрижиш вината да падне върху мъжа, когото тя обича.
— Към този план подходих както към всяка сценична постановка. Театралите са наясно, че най-важна в случая е илюзията. Нужно е лъжата да се представи толкова достоверно, че истината да изглежда абсурдна. Вероятно ти се струва трудно начинание, но в моята професия човек бързо осъзнава колко по-лесно е то от обратното. Хората са свикнали повече с лъжата, отколкото с истината.
— Мм. Разкажи ми какво направи.
— Защо да го правя?
— Така или иначе няма как да използвам думите ти в съдебната зала. Нямам свидетели, а влязох в жилището ти без юридическо разрешение.
— Е, да, но ти си умен мъж, Хари. Ами ако без да искам издам нещо, което ще ти послужи при разследването?
— Възможно е, но според мен си склонен да поемеш този риск.
— Защо?
— Защото изгаряш от желание да ми разкажеш. Само се чуй.
— Значи мислиш, че ме познаваш, а, Хари? — засмя се гръмко Вили.
Хари поклати глава, докато търсеше пакета с цигари. Напразно. Сигурно е паднал от джоба му, когато се строполи на покрива.
— Не те познавам, Вили. Нито теб, нито побратимите ти. От петнадесет години разследвам убийства и въпреки това научих само едно: всички искат да споделят преживяното с някого. Помниш ли какво ме накара да ти обещая в театъра? Да заловя злосторника. Ето, удържах на думата си. Нека сключим сделка. Ти ми казваш как, а аз ти разкривам с какви доказателства разполагам срещу теб.
Вили погледна Хари с желанието да прозре мислите му. Едната му ръка галеше дюшека.
— Прав си, Хари. Искам да ти разкажа или, по-точно, искам да ме разбереш. Доколкото те познавам, ти си способен на това. Не съм те изпускал от поглед, откакто започна разследването по случая.
Вили се засмя, като видя изражението на Хари.
— Не знаеше ли?
В отговор Хари вдигна рамене.
— Издирването на Свен Сивертшен ми отне повече време, отколкото очаквах — започна разказа си Вили. — Извадих копие на снимката от писмото до Лисбет и заминах за Прага. Обиколих всички кафенета и барове в Мустек и Перлова, показвах снимката на персонала и разпитвах дали някой познава норвежец на име Свен Сивертшен. Никакъв резултат. Беше очевидно обаче, че неколцина от тях знаеха повече, отколкото искаха да ми кажат. След няколко дни смених тактиката. Вече разпитвах дали някой може да ми продаде червени диаманти, каквито са ми казали, че има в Прага. Представях се за датски колекционер на скъпоценни камъни на име Петер Сандман и дадох да се разбере, че съм склонен да платя доста добре за специална разновидност на тези диаманти, шлифовани като петолъчни звезди. Обявих на всеослушание в кой хотел съм отседнал. След два дни телефонът в стаята ми звънна. Познах го по гласа. Преправих моя и говорих на английски. Под предлог, че в момента водя преговори за друга покупка на диаманти, го помолих да ме потърси по-късно вечерта. А дали има телефонен номер, на който винаги мога да се свържа с него? Долових как се мъчи да не издаде нетърпението си да сключим сделка и разбрах колко лесно бих могъл още същата вечер да си уговоря среща с него в някоя забутана уличка. Наложих си да се владея, както ловецът се въздържа, докато взема плячката на прицел, но изчаква да дойде удобен момент за изстрел. Разбираш ли?