— Точно така.
— В съда обожават такива неща, нали? По-убедителни са от самопризнанието, а?
Полицаят кимна.
— Фарс, Хари. Замислих го като фарс. С бързо влизащи и излизащи хора. Погрижих се да стоим на терасата, та да ни виждат съседите. По някое време помолих Лисбет да ме последва в спалнята. Там извадих пистолета от ковчежето с инструменти, а тя погледна дългата цев и заглушителя с уголемени от изненада очи — точно като във фарс.
Вили извади ръка изпод възглавницата. Хари се вторачи в цевта със заглушител, насочена към него.
— Седни, Хари.
Хари седна и усети как длетото се заби в кожата му.
— Тя ме разбра погрешно, всъщност дори е смешно. Колко поетично би било: да язди върху ръката ми, а аз да еякулирам горещо олово там, където му е позволила да свърши.
Вили стана от леглото и се чу шум от разплискана вода.
— Но според изискванията на фарса събитията трябва да се развиват бързо и се видях принуден веднага да си взема сбогом.
Той застана гол пред Хари и вдигна пистолета.
— Опрях дулото о челото й, което се набръчка от учудване. Така правеше тя, щом светът й се стореше несправедлив или просто неразбираем. Например вечерта, когато й разказах пиесата на Бърнард Шоу „Пигмалион“, залегнала в основата на „Моята прекрасна лейди“. Там Илайза Дулитъл не се омъжва за професор Хигинс — мъжът, който я възпитава и преобразява от просякиня в образована млада жена, а забягна с младия Фреди. Лисбет побесня. Според нея Илайза била длъжница на професора, а Фреди — безинтересен въздухар. И знаеш ли, Хари, тогава аз се разплаках.
— Ти си луд — прошепна Хари.
— Очевидно е така — сериозно се съгласи Вили. — Постъпката ми е чудовищна, лишена от онова самообладание, което обзема хората, водени от омраза. Аз съм най-обикновен човек: послушах зова на сърцето си. А то ми казваше да обичам с любовта, дадена ни от Бог. Тя именно ни превръща в оръдия в ръцете му. Нима Исус и пророците също не са били обявени за луди? Разбира се, че сме луди, Хари. Луди сме и в същото време сме най-нормалните хора на света. Ако някой ми каже, че съм извършил безумие и сърцето ми е уродливо, бих го попитал: кое сърце е по-уродливо, онова, което не може да спре да обича, или другото, което е обичано, но не е в състояние да отвърне на любовта?
Последва продължително мълчание. Хари се изкашля:
— И я застреля?
Вили кимна бавно.
— На челото й се образува малка вдлъбнатина — продължи той с почуда в гласа — и черна дупчица като от забоден в ламарина пирон.
— А после си я скрил на единственото място, където си знаел, че и куче-следотърсач няма да я открие.
— В апартамента беше горещо — Вили заби поглед над главата на Хари. — На перваза бръмчеше муха, съблякох се гол, за да не изцапам с кръв дрехите си. Бях си приготвил необходимите инструменти. Отрязах средния пръст на лявата й ръка с клещите, съблякох я, извадих пулверизатора с морска пяна и бързо запълних дупката от куршума, раната на ръката и всички останали отвори по тялото й. Предварително източих част от водата от дюшека — оставих го пълен само до половината. Не разлях и капка, когато я проврях през изрязания от мен отвор. После запуших дупката с лепило и гума с помощта на пистолет с горещ въздух. Стана по-лесно от първия път.
— И оттогава я държиш тук? Погребана във водното легло?
— Не, не — възпротиви се Вили, без да мести очи от точката над главата на Хари. — Не съм я погребал. Върнах я в майчината утроба като начало на прераждането й.
Разумът диктуваше на Хари да изпита страх. Опасно е да не се бои. Логично е устата му да пресъхне и да усеща как сърцето му блъска лудо в гърдите, но той чувстваше как го наляга умора.
— И си напъхал отрязания пръст в ануса си — констатира Хари.
— Хм. Перфектното скривалище. Нали ти казах, очаквах да доведете куче-следотърсач.
— Можел си да го скриеш на друго място, без да рискуваш кучето да го надуши, но вероятно това решение те е възбуждало. А какво направи с пръста на Камила Луен? Отрязал си го, докато е била жива.
— А, да, Камила — почти замечтано се усмихна Вили, сякаш Хари събуди приятен спомен. — Ще си остане тайна между мен и нея, Хари.
Вили освободи предпазителя. Хари преглътна.
— Дай ми пистолета, Вили. Всичко свърши. Няма смисъл.
— Има, разбира се.
— А именно?
— Обичайният, Хари. Представлението да свърши подобаващо. Нали не си въобразяваш, че публиката ще остане доволна, ако без съпротива позволя да ме арестуваш и да ме отведеш? Нужен ни е грандиозен финал, Хари. Хепиенд. Ако няма такъв, ще го измисля. Това е…