Хари притисна слушалката до ухото си толкова силно, че го заболя главата.
От мобилния се разнесе равномерното дишане на малко момче, което спи спокойно в черна дървена къща в квартал Холменколен.
— Имаме очи и уши навсякъде, Хари, така че изобщо не се опитвай да се обаждаш или да се срещаш с други хора. Просто следвай указанията ми. Потърси ме на този номер да се разберем. Решиш ли да предприемеш каквото и да е друго начинание, момчето е мъртво. Разбра ли ме?
Сърцето започна да изтласква кръв по цялото му вкаменено тяло, а безчувствеността постепенно отстъпи място на почти нетърпима болка.
Четиридесет и втора глава
Понеделник. Кръстът
на марата
Гумите свистяха под шепота на чистачките.
Фордът почти преплава кръстовището. Хари шофираше възможно най-бързо, но дъждовните капки се сипеха върху асфалта, подобни на черти от молив, и той много добре знаеше, че грайферите, останали по изтърканите му гуми, са по-скоро за украса.
Даде газ и пресече следващото кръстовище на жълто като типичен таксиджия. За негов късмет по улиците нямаше автомобили. Успя да хвърли поглед към часовника.
Остават дванадесет минути. Само преди осем минути се намираше в задния двор на улица „Санер“ и набра номера. Преди осем минути чу шепот в ухото си:
— Най-после.
Хари не искаше да го казва, но не се стърпя:
— Докоснеш ли го, ще те убия.
— По-спокойно, Хари. Къде сте със Сивертшен?
— Нямам представа — отвърна Хари, забил поглед в сушилника. — Какво искаш?
— Да се видим. Да чуя защо нарушаваш споразумението ни. Дали има нещо, което бих могъл да направя, за да те предразположа. Още не е твърде късно, Хари. Готов съм да стигна далеч, но да те включа в отбора.
— Добре. Ще се видим. Ще дойда при вас.
Том Валер се засмя едва доловимо.
— Ще ми се да видя и Свен Сивертшен. Струва ми се по-добра идея аз да дойда при вас. Дай ми адреса. Веднага.
Хари се поколеба.
— Чувал ли си звука от прерязването на гръклян, Хари? Първо леко проскърцване, когато стоманата разпори кожата и хрущяла, после съскане — като звука от засмукването в плювалника при зъболекаря — от прерязаната трахея. Или от хранопровода, така и не се научих да правя разлика между тях.
— Общежитието, стая 406.
— Виж ти, на местопрестъплението? Трябваше да се сетя.
— Така е.
— Добре. Но ако имаш намерение да се обадиш на някого и да ми подготвяш клопка, по-добре забрави, Хари. Момчето е при мен.
— Не! Том, недей… моля те.
— Молиш ме?
Хари замълча.
— Измъкнах те от калта и ти дадох шанс, а ти ми заби нож в гърба. Вината за случващото се не е моя, а твоя, Хари, не го забравяй.
— Слушай…
— След двадесет минути. Оставете вратата широко отворена и седнете на пода така, че да ви виждам, с ръце над главите.
— Том!
Валер затвори.
Хари завъртя волана и усети как гумите поднесоха. Полетяха странично по водата и за миг се понесоха в свят на нереална безтегловност, където законите на физиката не важат. Това продължи няколко секунди, но изпълни Хари с успокоителното усещане, че всичко свърши и няма какво повече да направи. После обаче гумите отново се закрепиха на асфалта и той се върна в действителността.
Колата зави към общежитието и спря пред входа. Хари изгаси двигателя. Остават девет минути. Слезе от колата и я заобиколи. Отвори багажника, изхвърли полупразни бидони с течност за чистачки и мръсни памучни кечета за полиране. Извади ролка плътно тиксо. Докато се качваше по стълбите, извади пистолета от колана на кръста си и махна заглушителя. Не му остана време да го провери, но предположи, че качественото чешко оръжие е в състояние да преживее падане от петнадесетметрова тераса. Спря пред вратата на асансьора на четвъртия етаж. Добре беше запомнил как изглежда дръжката: метална, със здрава дървена топка. Достатъчно голяма, за да скрие от вътрешната страна пистолет без заглушител. Зареди оръжието и го закрепи с две парчета тиксо. Ако нещата се развият според плана му, няма да му се наложи да го използва. Пантите изскърцаха, когато отвори капака на шахтата за боклук до асансьора, а заглушителят потъна беззвучно в мрака. Оставаха четири минути.
Влезе в 406.
Желязото издрънча в радиатора.
— Добри новини? — почти умолително попита Свен.
Хари усети лошия му дъх, докато откопчаваше белезниците.
— Не.
— Не?
— Ще дойде с Олег.