Хари притаи дъх и се ослуша. Засега нямаше никакви признаци за призраци. Изправи се. През прозореца на врата в другия край на мазето се процеждаше бледа светлина. Съзря бегло очертанията на градински мебели, стари скринове и върхове на ски. Пое опипом покрай стената, намери врата и я отвори. Разнесе се сладникава миризма на боклук. Стигна до точното място. Стъпваше върху скъсани чували със смет, яйчени черупки и празни картонени кутии от прясно мляко, докато си проправяше път през задушната атмосфера, пропита с мирис на гнилоч. Откри пистолета до стената, все още с лента тиксо. Увери се, че е зареден, и излезе оттам.
Приведен, тръгна към вратата, откъдето идваше светлина. Логично бе да води към стълбището.
Едва когато се приближи, забеляза тъмните очертания на лице по стъклото. Хари инстинктивно се сви, но съобрази, че въпросният човек няма как да го види в тъмното. Насочи пистолета напред, хванал го с две ръце, и бавно направи две крачки напред. Лицето беше долепено плътно до стъклото и чертите му се размиваха. Хари го взе на мушка. Беше Том. Широко отворените му очи се взираха неподвижно в мрака някъде встрани от Хари.
Сърцето на Хари заблъска с такава сила, че не успя да държи лицето на прицел.
Изчака. Секундите течаха. Не се случи нищо.
После свали пистолета и се изправи.
Приближи се до стъклото и се вторачи в прекършения поглед на Том Валер. Над очите му се бе спуснала синьобяла пелена. Хари се обърна и се вгледа в мрака. Каквото и да беше забелязал Том Валер, вече го нямаше.
Хари притихна, заслушан в пулса си. Сърцето му биеше упорито, настойчиво. Тик-так, казваше то. Не знаеше как да го тълкува. Значеше поне, че е жив, защото мъжът от другата страна на стъклото бе мъртъв. Може да отключи вратата, да докосне кожата му и да усети как топлината го напуска; как кожата се променя, изгубва качествата на живата материя и се превръща в амбалаж.
Хари долепи чело до челото на Валер. Студеното стъкло гореше по кожата му като лед.
Четиридесет и четвърта глава
Нощта срещу вторник.
Шепотът
Чакаха светофарът към площад „Александър Хилан“ да светне зелено.
Чистачките на колата се движеха наляво-надясно. След час и половина зората щеше да обагри небето с първия си ален щрих. Засега обаче беше тъмна нощ и облаците бяха опънали сивочерен брезент над града.
Хари се возеше на задната седалка, прегърнал Олег.
Срещу тях по безлюдния тротоар се зададоха мъж и жена. Вървяха с олюляващи се крачки. Преди час Хари, Свен и Олег излязоха от асансьора, тръгнаха в дъжда по поляната и намериха големия дъб, който Хари забеляза от прозореца. Настаниха се на сухата трева. Хари се обади първо в редакцията на вестник „Дагбладе“ и разговаря с дежурния репортер. После се свърза с Бярне Мьолер, разказа му случилото се и го помоли да намери Йойстайн Айкелан. Накрая събуди Ракел по телефона. След двадесет минути площадката пред общежитието се окъпа от светлината на фотоапарати и полицейски лампи; неизменно сполучливата комбинация между преса и полиция.
Хари, Олег и Свен седяха по дъба и наблюдаваха как хората тичешком влизат и излизат от общежитието.
Хари изгаси цигарата.
— Е, така е — констатира Свен.
— „Charakter“60 — върна се на песните Хари.
— Не се сетих за него — кимна Свен.
Затътриха крака към площадката, Бярне Мьолер се завтече към тях и ги качи на полицейски автомобил.
Първо ги закараха до Главното управление за уж кратък разпит. Мьолер незаслужено го принизи до „брифинг“. Когато понечиха да отведат Свен обратно в ареста, Хари настоя да поставят денонощна охрана пред килията му. Мьолер леко изненадано попита дали Хари се опасява, че Свен ще избяга. Хари поклати отрицателно глава. Мьолер изпълни молбата му без повече въпроси.
Позвъниха на дежурната оперативна част за патрулка, която да закара Олег до вкъщи.
Светофарът изписка пронизително в тихата нощ и двойката пресече улицата. Явно мъжът беше дал на дамата сакото си и тя го държеше над главата си. Ризата на мъжа се бе полепила по тялото му, а той се смееше високо. На Хари му се сториха някак познати.
Светна зелено.
Преди двойката да се изгуби от погледа му, мерна червена коса изпод сакото.
След няколко пресечки дъждът спря. Облаците се отдръпнаха като сценична завеса и от черния небосклон над фиорда на Осло над тях блесна нова луна.
— Най-после — отбеляза Мьолер и се обърна усмихнат към задната седалка.
Хари предположи, че началникът говори за дъжда.
— Най-после — повтори той, без да сваля очи от луната.