— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако знаеше, че съм бил тук?
Хари влезе, а Мьолер колебливо го последва.
— Няма нужда да се събуваш, шефе — долетя гласът на Хари от кухнята.
Мьолер отчаяно вдигна очи към небето и започна да обикаля хола, внимавайки да не настъпи някое празно шише, чинийка с фасове или грамофонна плоча.
— Да не ми казваш, че в продължение на четири седмици си стоял тук и си се наливал?
— Не непрекъснато, шефе. С дълги почивки. Нали съм в отпуск? Миналата седмица не можах да пийна и глътка.
— Идвам с лоши вести, Хари — извика Мьолер, откачи куките на прозорците и трескаво бутна подпрозоречната греда. На третия удар прозорецът поддаде. Изохка, разхлаби си колана и разкопча най-горното копче на панталона си. Когато се обърна, Хари стоеше на вратата на хола с отворена бутилка уиски.
— Колко лошо да очаквам? — попита Хари, като видя хлабавия колан на шефа си. — Ще ме биеш или ще ме изнасилваш?
— Лениво храносмилане — обясни му Мьолер.
— Мм — кимна Хари и подуши гърлото на бутилката. — Странен израз: лениво храносмилане. Самият аз имам проблеми със стомаха, затова прочетох разни неща. Храносмилането отнема някъде между дванадесет и двадесет и четири часа. При всички хора. Независимо от човека. Твоите черва не са по-бавни, а просто причиняват по-силна болка.
— Харрри…
— Една чашка, шефе? Освен ако не го пиеш чисто.
— Дойдох да ти кажа, че всичко свърши.
— Ще дадеш ли тон?
— Престани!
Мьолер удари по масата с такава сила, че празните бутилки подскочиха. После пак се отпусна на зеления фатерщул. Прокара ръка по лицето си.
— Вече прекалено много пъти рискувах кожата си, за да отърва твоята, Хари. В живота ми има хора, които са ми много по-близки от теб, и които издържам. Аз бях дотук, Хари. Не мога да ти помагам повече.
— Аха.
Хари се просна на дивана и си наля в едната чаша.
— Никой не те е молил за помощ, шефе, но благодаря все пак. За всичко, което си правил за мен. Наздраве.
Мьолер си пое дълбоко въздух и затвори очи.
— Знаеш ли, Хари… Понякога си най-арогантният, себичен и глупав боклук на света.
Хари вдигна рамене и пресуши чашата на един дъх.
— Подготвил съм заповедта за уволнението ти — съобщи Мьолер.
Хари пак напълни празната си чаша.
— Чака те върху бюрото на началника на криминалната полиция. Остава само той да я подпише. Наясно си какво означава това, нали?
Хари кимна.
— Сигурен ли си, че няма да сръбнеш една глътчица, преди да тръгнеш, шефе?
Мьолер се изправи. На вратата на хола се обърна.
— Нямаш представа колко ме боли да те гледам такъв, Хари. Ракел и тази работа бяха целия ти живот. Първо профука Ракел. А сега и професията си.
Проиграх и двете точно преди четири седмици. Мисълта на Хари прозвуча гръмко в главата му.
— Наистина ме боли, Хари.
Вратата се хлопна зад Мьолер.
След четиридесет и пет минути Хари спеше на стола. Имаше гости. Не постоянните три жени, а началникът на криминалната полиция.
Преди четири седмици и три дена. Самият шеф на криминалната полиция го помили срещата да се състои в „Боксер“, бар за блаженожадните на един хвърлей от Главното полицейско управление и на няколко пиянски крачки от канавката. Бяха само той, Хари и Рой Квинсвик. Шефът обясни на Хари, че докато не вземат решение, най-добре било всичко да се случва възможно най-неофициално, за да може по всяко време да се оттегли.
Началникът не спомена нищо за възможността на Хари да бие отбой.
Когато Хари пристигна в „Боксер“ с петнадесетминутно закъснение, началникът седеше на маса в дъното на заведението с халба бира пред себе си. Хари усети как го изучава с поглед, когато седна; почувства върху себе си сините очи, които светеха от дълбоките очни кухини от двете страни на прав величествен нос. Имаше побеляла, гъста коса, изправен гръб. Беше гладко избръснат и елегантен за възрастта си. Началникът на криминалната полиция общо взето изглеждаше като онези шестдесетгодишни мъже, за които човек трудно си представя, че някога са имали младежки вид, или някой ден ще изглеждат достолепно стари. В Отдела за борба с насилието го наричаха Президента, защото кабинетът му беше овален, но и по друга причина: винаги — а особено при публични случаи — говореше от името на всички. Но този беше „възможно най-неофициален“. Възтънките устни на шефа се разтвориха:
— Сам си.
Хари поръча на сервитьора минерална вода, вдигна менюто от масата, прегледа корицата и подхвърли небрежно, все едно информацията беше излишна: