— Елате.
Вили тръгна пред Хари. Още една мансарда, ала докато жилището на Камила Луен беше малко и обзаведено с минимално количество мебели, тази представляваше просторно, пищно обзаведено и украсено по парвенюшки маниер помещение, своеобразен пастиш на неокласицизма, но всичко толкова преувеличено, че беше на ръба да се превърне в парти с тоги. Вместо обичайните мебели за седене в този апартамент имаше приспособления за лежане в някаква холивудска версия на древен Рим, а гредите, замазани с гипс, наподобяваха дорийски или коринтски колони — Хари така и не се научи да ги различава. Но релефът от гипс, изработен направо върху варосаната стена в коридора, всъщност му беше познат. Като малки майка му ги заведе заедно със Сьос в музей в Копенхаген и там видяха „Язон и златното руно“ на Бертел Торвалдсен10. Очевидно току-що бяха ремонтирали апартамента — Хари забеляза прясно боядисаните летви и парчета защитна лента и усети приятната миризма на разтворители.
Ниската масичка във всекидневната беше подредена за двама. Хари последва Барли по стълбището и излезе на обширна, покрита с плочки таванска тераса с изглед към заден двор, обграден от четири свързани жилищни сгради. На терасата цареше съвременна норвежка обстановка. Върху грила димяха три овъглени котлета.
— Следобед в мансардите става такава жега — извинително поде Брали и посочи пластмасов стол в стил рококо.
— Знам го от опит — отвърна Хари, приближи се до ръба и погледна надолу към пространството между сградите.
По принцип не изпитваше страх от високо, но след продължителни периоди на пиянски запои сравнително скромни височини бяха в състояние внезапно да предизвикат световъртеж. Видя два стари велосипеда и как вятърът развява бял чаршаф, прострян на сушилник петнадесет метра под тях, и бързо вдигна очи.
От отсрещната страна на дворното пространство на балкон с черни перила от ковано желязо двама съседи вдигнаха към него бутилки с бира за поздрав. Масата пред тях вече беше почти покрита с кафяви шишета. Хари им кимна в отговор. Чудеше се как така долу на двора духа вятър, а тук горе — не.
— Чаша червено вино?
Барли вече си наливаше от полупразната бутилка. Хари забеляза, че ръката му трепери. „Домейн Ла Бастид Сю“, прочете той на бутилката. Името беше по-дълго, но нечии нервни пръсти бяха изчегъртали част от етикета.
Хари седна.
— Не, благодаря, не пия през работно време.
Барли се намръщи и неочаквано остави бутилката на масата.
— Разбира се, че не пиете. Извинете ме, просто не съм на себе си. Боже мой, та аз също не би трябвало да пия в такава ситуация.
Поднесе чашата до устните си и започна да пие, а виното капеше по туниката му и образуваше нарастващо червено петно.
Хари си погледна часовника, за да подскаже на Барли, че е нужно да се побере в разумни времеви граници.
— Тя щеше само да отскочи до магазина за картофена салата за котлетите — захлипа Барли. — Само преди два часа седеше на мястото ви.
Хари пооправи слънчевите си очила.
— Съпругата ви я няма от два часа?
— Ами да, знам, че не е много време, но тя щеше само да отиде до магазина на „Киви“ на ъгъла и да се прибере.
Слънцето блесна в бирените бутилки на отсрещния балкон. Хари прокара ръка по челото си, погледна мокрите си пръсти и се почуди какво да прави с потта. Допря върховете на пръстите си до нажежената ръкохватка на пластмасовия стол и усети как влагата бавно се изпари.
— Обадихте ли се на приятели, на познати? Отидохте ли до магазина да проверите? Може да е срещнала някого и да са седнали на по бира. Или пък…
— Не, не, не! — възрази Барли и вдигна ръце с разперени пръсти. — Невъзможно е! Тя не е такава.
— Каква такава?
— Тя е от хората, които… се връщат.
— Е…
— Първо й звъннах на мобилния, но, разбира се, тя го беше оставила у дома. После се обадих на познати, които би могла да срещне. Звънях в магазина, в Главното полицейско управление, в три участъка, във всички болници за спешна помощ, в болница „Юлевол“, в Държавната болница. Нищо.
— Разбирам безпокойството ви, Барли.
Мъжът се наведе над масата. Влажните му устни трепереха в брадата.
— Не просто изпитвам безпокойство, а съм изплашен до смърт. Чували ли сте за жена, която излиза само по бански с петдесет крони в ръка, докато котлетите са на грила, и й хрумва, че това е добра възможност да офейка?
Хари се поколеба. Точно когато реши да приеме поканата за чаша вино, Барли почти изсипа съдържанието на бутилката в своята. Защо тогава просто не се изправи, не успокои домакина с информация колко много такива сигнали се получават и как почти всички имат своето естествено и недраматично обяснение; защо не благодари и не помоли Барли да се обади пак, ако съпругата му не се появи до късно вечерта? Навярно защото Хари цял ден се надяваше да се случи нещо и ето, сега се откриваше възможност да отложи онова, което го очакваше в дома му. Но причината се криеше най-вече в на пръв поглед необоснования страх на Барли. И преди се беше случвало Хари да подцени както своята, така и чуждата интуиция и тази грешка без изключение му излизаше солено.