Хари прелисти вестника на път към рафта за пощата си, откъдето взе докладите относно издирването на Лисбет Барли през последните два дена. На телефонния му секретар в кабинета имаше оставени пет съобщения — четирите от Вили Барли. Хари ги прослуша. Звучаха почти по един и същи начин: трябвало да ангажират повече хора, научил за някаква пророчица, искал да обяви голяма парична награда във вестниците за онзи, който би му помогнал да открие Лисбет.
Последното съобщение беше само нечие дишане.
Хари върна лентата назад и пак го пусна.
И още веднъж.
Невъзможно беше да се определи дали е мъж, или жена. Още по-малко дали е Ракел. Дисплеят показваше, че обаждането е прието в двадесет и два часа от „непознат номер“. Точно това изписваше всеки път, когато Ракел се обадеше от домашния си телефон. Ако е била тя, защо не го е потърсила вкъщи или на мобилния?
Хари прегледа докладите. Нищо. Прочете ги втори път. Все още нищо. После освободи мозъка си от натрупаната информация и започна отначало. Приключи, погледна часовника и отиде до рафта с пощата, за да провери дали е дошло нещо ново. Взе доклада на един от разузнавачите, премести от своя рафт кафяв плик, адресиран до Бярне Мьолер, и пак влезе в кабинета си.
Докладът на разузнавача се оказа съвсем пестелив: нищо.
Хари пак върна лентата на телефонния секретар назад, пусна го и усили звука. Затвори очи и се облегна назад на стола. Опита се да си спомни диханието й. Да го усети.
— Гадно е, като не се издават, а?
Не заради думите, а заради гласа го побиха тръпки. Бавно се завъртя на стола, който изскърца измъчено.
Усмихнат, Том Валер стоеше облегнат на рамката на вратата. Ядеше ябълка и протегна отворената кесия към Хари:
— Ще опиташ ли? Австралийски. Божествени са на вкус.
Хари поклати отрицателно глава, без да го изпуска от очи.
— Мога ли да вляза? — осведоми се Валер.
Без да го удостоят с отговор, той прекрачи прага и затвори вратата зад гърба си. Заобиколи бюрото и се настани на другия канцеларски стол. Облегна се назад и загриза изкусителната червена ябълка.
— Забелязал ли си как двамата с теб винаги идваме първи на работа, Хари? Странно, а? А сме и двамата, които последни си тръгват.
— Седиш на стола на Елен — напомни му Хари.
Валер потупа ръкохватката.
— Време е двамата с теб да си поговорим, Хари.
— Давай — подкани го. Хари.
Валер вдигна ябълката срещу лампата на тавана и присви едното си око.
— Нали е кофти в кабинета ти да няма прозорци?
Хари не го удостои с отговор.
— Носят се слухове, че ще напускаш — продължи Валер.
— Слухове?
— Е, слухове май звучи преувеличено. Ще го формулирам така: имам си източници. Сигурно си започнал да се оглеждаш и за други възможности: охранителни фирми, застрахователни компании или, да речем, дори агенции, събиращи лихви по неплатени дългове? Места, където имат нужда от детектив, следвал малко право.
Белите силни зъби се врязаха в плода.
— Едва ли много фирми ще оценят високо досие със забележки относно напиване, безпричинни отсъствия, нарушение на правомощията, възражения срещу висшестоящите и нелоялност спрямо отдела.
Мускулатурата на челюстите му раздробяваше и смачкваше парчетата от ябълката.
— Е, както се случи — успокои го Валер. — Сигурно не е толкова страшно да не те вземат на работа. Честно казано, никой от тях не предлага особено интересни предизвикателства. Не и за човек, който все пак е бил старши полицейски инспектор с реноме на един от най-добрите в професията. Пък и не плащат кой знае колко. А нали в края на краищата нещата опират до това? Да ти дават пари за свършената работа, с които да си платиш храната и наема. Да ти стигат за бира и някой път за бутилка коняк. Или за уиски?
Хари усети как стиска зъбите си толкова здраво, та чак венците го болят.
— Най-хубаво би било — продължаваше Валер, — ако човек печели толкова, че да може да си позволи неща извън най-основните си потребности. Например от време на време някоя почивка. Със семейството. В Нормандия, да речем.
Хари усети как нещо в главата му щракна, сякаш се освободи малък предпазител.
— Двамата с теб сме много различни, Хари. Но това не означава, че не те уважавам като специалист. Ти си целеустремен, умен, креативен, а независимостта ти е извън всякакво съмнение. Винаги съм го мислел. Но ти си преди всичко психически издръжлив, качество, ценно в общество на все по-ожесточена конкуренция. За жалост в това съревнование невинаги се използват средствата, които би ни се искало. Но ако ще си победител, се налага да си склонен да използваш средствата на конкуренцията. И още нещо… — понижи глас Валер. — Нужно е да се присъединиш към правилния отбор. Към тима, с който имаш изгледи за успех.