— Какво искаш, Валер?
Хари усети потреперване в гласа си.
— Да ти помогна — отвърна Валер и се изправи. — Не е нужно нещата да останат такива…
— Какви?
— Такива, че двамата с теб да сме врагове. И началникът на криминалната полиция да подпише сещаш се кой документ.
Валер се отправи към вратата.
— А ти никога да нямаш пари да направиш нещо хубаво за себе си и за хората, които обичаш.
Сложи ръка върху дръжката на вратата.
— Помисли си, Хари. Нищо не може да ти помогне в тази джунгла, освен…
Куршум, помисли си Хари.
— Самият ти — довърши Валер и изчезна.
Единадесета глава
Неделя. Сбогуване
Тя лежеше в леглото и пушеше цигара. Изучаваше гърба му пред ниския скрин: при движението на раменните му лопатки копринената жилетка засияваше с нюанси на черното и синьото. Отмести поглед към огледалото; към ръцете му, които правеха възел на вратовръзката с елегантни, уверени движения. Обичаше ръцете му. Да ги наблюдава в действие.
— Кога се прибираш? — попита тя.
Погледите им се срещнаха в огледалото. Усмивката му беше нежна и уверена. Тя се намуси и издаде долната си устна напред.
— Възможно най-бързо, любима.
Никой не можеше да казва „любима“ като него. Liebling.14 С причудливия акцент и напевната интонация, които я караха почти да заобича отново немски език.
— Надявам се да се върна с вечерния полет утре — уточни той. — Ще ме чакаш ли?
Тя не успя да сдържи усмивката си. Той се засмя. Тя също. Дявол да го вземе, винаги постигаше своето.
— Сигурна съм, че в Осло те чака тълпа от обожателки — подхвърли тя.
— Дано да е така.
Той закопча жилетката и взе сакото от гардероба.
— Любима, изглади ли носните кърпички?
— Сложих ги в куфара ти заедно с чорапите — отвърна тя.
— Отлично.
— Ще се срещаш ли с някоя от тях?
Той се засмя, приближи се до леглото и се надвеси над нея:
— Ти как мислиш?
— Не знам — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Всеки път като се прибереш, миришеш на жени.
— Защото никога не отсъствам достатъчно, за да изчезне твоят аромат, любима. Кога те намерих? Преди двадесет и шест месеца? От двадесет и шест месеца нося твоя аромат.
— И ничий друг?
Тя се плъзна надолу в леглото и го привлече към себе си. Той я целуна леко по устните.
— И ничий друг. Полетът ми, любима…
Освободи се от прегръдката й.
Тя наблюдаваше как той отиде до скрина, отвори едно от чекмеджетата, извади паспорта и самолетните билети, пъхна ги във вътрешния джоб и закопча сакото си. Направи всичко това с едно-единствено плавно движение с непринудена ефективност и увереност, едновременно чувствена и плашеща. Вършеше всичко със същото минимално усилие, иначе тя би си помислила, че ако има нещо, което той със сигурност е упражнявал през целия си живот, то е да си отива. Да изоставя някого.
За многото прекарано заедно с него време през последните две години тя знаеше твърде малко за него, но той не криеше с колко много жени е бил, преди да я срещне. Защото я търсел толкова отчаяно. Веднага щом разбирал, че не е неговата жена, ги зарязвал и продължавал неуморното си търсене, докато в един прекрасен есенен ден срещнал нея в „Гранд хотел Европа“ на Вацлавски намести.
Беше най-благовидната причина за безразборен секс, която някога бе чувала.
За всеки случай бе по-добра от нейната: за пари.
— С какво се занимаваш в Осло?
— С бизнес — отвърна той.
— Защо не искаш да ми разкажеш какво точно правиш?
— Защото се обичаме.
Затвори тихо вратата и тя чу стъпките му по стълбите.
Пак сама. Затвори очи с надеждата чаршафите да запазят миризмата му, докато се прибере. Докосна верижката на врата си. Не беше я сваляла нито веднъж, след като той й я подари. Даже се къпеше с нея. Поглади с пръсти висулката и се замисли за куфара му. За бялата изсушена маргаритка, която откри до чорапите. Защо не го попита за нея? Може би защото усещаше, че по негово мнение задава твърде много въпроси. Не биваше да го дразни.
Тя въздъхна, погледна часовника и пак затвори очи. Предстоеше й скучен ден. Час при лекаря в два и нищо друго. Започна да брои секундите, докато пръстите й не спираха да галят украшението: червеникав диамант във формата на петолъчка.