Хари вдигна рамене и се олюля.
— Тогава нека поне те изпратя до входната врата — изфъфли Хари.
— Дотам има двеста метра, Хари.
— Ще се справя.
Вибеке се разсмя високо и мушна ръката си под неговата.
Тръгнаха бавно надолу по булевард „Юлевол“. Покрай тях минаваха автомобили и свободни таксита. Усещаха единствената по рода си вечерна милувка на столичния въздух през юли. Хари се вслушваше в жуженето на гласа й и се чудеше какво ли прави в момента Ракел.
Спряха пред черната порта от ковано желязо.
— Лека нощ, Хари.
— Мм. С асансьора ли ще се качиш?
— Защо питаш?
— Няма значение — отвърна той, пъхна ръце в джобовете си и за малко да изгуби равновесие. — Пази се. Лека нощ.
Вибеке се усмихна, приближи се до него и Хари вдиша миризмата й, когато тя го целуна по бузата.
— Кой знае, може би в някой друг живот? — прошепна тя.
Входната врата се затвори след нея с гладко, смазано похлопване. Хари постоя, за да се ориентира, когато нещо на витрината пред него прикова вниманието му. Не бяха изложените там паметни плочи, а отражение във витрината. Червена кола до тротоара от отсрещната страна на улицата. Ако Хари се интересуваше поне малко от автомобили, вероятно щеше да знае, че ексклузивната играчка е „Томи Кайра“ ZZ-R.
— Дяволите да те вземат — прошепна Хари и тръгна да пресича.
Сепна го пронизителният клаксон на преминаващо такси. Той прекоси улицата по диагонал. Доближи колата и застана от страната на шофьора. Опушеното стъкло се плъзна безшумно надолу.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — просъска Хари. — Шпионираш ли ме?
— Добър вечер, Хари — прозя се Том Валер. — Наблюдавам апартамента на Камила Луен. Гледам кой влиза и кой излиза. Не е само клише, че извършителят винаги се връща на местопрестъплението.
— Напротив, клише е — възрази Хари.
— Но това е — както вероятно си разбрал — единственото, с което разполагаме. Престъпникът не ни е подсказал кой знае колко.
— Убиецът — поправи го Хари.
— Или убийцата.
Хари вдигна рамене и се олюля. Вратата на седалката до шофьора се отвори.
— Скачай вътре, Хари. Искам да говоря с теб.
Хари присви очи към отворената врата. Поколеба се. Пак се олюля. После заобиколи колата и седна вътре.
— Помисли ли си? — попита Валер и намали музиката.
— Да — отвърна Хари и се опита да си намери място в тясната като кофа седалка.
— И стигна ли до правилния отговор?
— Наистина си падаш по червени японски коли — Хари вдигна ръка и удари по таблото. — Солидна работа. Кажи ми… — поде той и се помъчи да говори членоразделно. — Така ли си бъбрехте със Свере Улсен в колата в Грюнерльока през нощта на убийството на Елен?
Валер изгледа продължително Хари и най-после отвори уста за отговор:
— Хари, нямам представа за какво говориш.
— Така ли? Ти си знаел, че Елен те е разобличила като инициатор на контрабанден канал за внос на оръжие, нали? Ти си се погрижил Свере Улсен да я убие, преди тя да успее да го разкаже на някого. А когато си разбрал, че съм по петите на Свере Улсен, си побързал да наредиш нещата така, все едно той е извадил пистолет по време на арестуването му. Точно както с онзи тип до Пристанищния склад. Да ликвидираш неудобни арестанти май се превръща в твой специалитет.
— Пиян си, Хари.
— Знаеш ли, че от две години се мъча да намеря доказателства срещу теб, Валер?
Валер мълчеше.
Хари се разсмя и пак удари таблото. То изпращя заплашително.
— Разбира се, че знаеш! Престолонаследникът знае всичко. Как го постигаш? Кажи ми.
Валер погледна пред страничния прозорец. От „Дюнери“-те излезе мъж, спря, огледа се в двете посоки и пое надолу към църквата „Свето триединство“. Никой от двамата не продума, преди мъжът да завие по улицата между гробището и болницата „Дева Мария“.
— Чудесно — подхвана тихо Валер. — Мога спокойно да ти се изповядам. Но не забравяй, че когато изслушва нечия изповед, човек лесно изпада в неприятни размисли.
— Добре дошли са.
— Наложих на Свере Улсен наказанието, което си заслужи.
Хари бавно завъртя глава към Валер, който се беше облегнал назад с полузатворени очи:
— Но не от страх да не издаде, че двамата с него сме съучастници. Тази част от хипотезата ти е погрешна.
— Така ли?
Валер въздъхна.
— Замисляш ли се понякога кое ни кара да вършим работата си?
— Само това правя — увери го Хари.
— Кой е първият ти спомен, Хари?
— От кое?
— Моят първи спомен е нощ, в която баща ми стои надвесен над леглото ми.