Валер погали волана с ръка.
— Трябва да съм бил четири-петгодишен. От него лъха мирис на тютюн и сигурност. Сещаш се: така очакваме да миришат бащите. Както обикновено се е прибрал, след като съм си легнал. И знам, че ще тръгне за работа много преди да се събудя на сутринта. Ако отворя очи, съм сигурен, че той ще се усмихне, ще ме потупа по главата и ще излезе. Затова се преструвам на заспал. За да поостане още малко до леглото ми. Само понякога, когато сънувах кошмари за жената със свинската глава, която обикаля улиците в търсене на детска кръв, се издавах, щом той се изправеше, и го молех да постои още малко. И тогава той сядаше до леглото ми, а аз лежах с отворени очи и не откъсвах поглед от него. Така ли беше и с твоя баща, Хари?
Хари вдигна рамене:
— Баща ми беше учител. Винаги си беше у дома.
— Значи си от семейство от средната класа.
— Нещо такова.
Валер кимна.
— Татко беше занаятчия. Също като бащите на двамата ми най-добри приятели, Гайр и Суло. Те живееха точно над нас в Стария град. Израснах в сивата източна част на града, но сградата, където живеехме, беше хубава, добре поддържана, собственост на занаятчийското сдружение. Не се смятахме за работническа класа, всички бяхме своего рода предприемачи. Бащата на Суло дори държеше павилион, където членовете на семейството работеха на смени. Всички занаятчии в района работеха здраво. Но никой не се трудеше така, както моят баща. От ранни зори до късна доба. Нощ и ден. Беше като машина, която спира само неделен ден. Нито той, нито майка ми бяха особено набожни християни, макар че баща ми учи половин година теология във вечерно училище, защото дядо искаше да го направи свещеник. Но след смъртта на дядо татко се отказа. И въпреки това всяка неделя ходехме на църква, която не беше много близо, а после татко ни водеше на разходка до възвишението Екеберг или на друго място. В пет се преобличахме и сядахме да вечеряме във всекидневната. Може и да звучи скучно, но, знаеш ли, цяла седмица очаквах неделята с огромно нетърпение. После идваше понеделник и татко пак го нямаше. Винаги беше на някой строителен обект, който изискваше извънредна работа. Нещо бяло, сиво и въгленовочерно. Това, казваше той, било единственият начин да се натрупа капитал в неговия бранш. Когато бях на тринадесет, се преместихме да живеем на запад в къща с ябълкова градина. Според татко там беше по-добре. От всички деца в класа единствено аз не бях син на юристи, икономисти, лекари или нещо подобно. Съседът беше съдия и имаше син на моята възраст: Юаким. Татко се надяваше да стана като него. Казваше, че ако успея да попадна в тези среди, било важно да се сдобия с познати от вътрешния кръг на гилдията, да науча кодовете, езика, неписаните правила. Но аз дори не зърнах сина на съседа, а само кучето им: овчарка, която стоеше на верандата и лаеше по цяла нощ. След края на учебния ден се качвах на трамвая за Стария град и се виждах с Гайр и Суло. Родителите ми канеха всички съседи на барбекю, но те до един си намираха претекст любезно да откажат. Спомням си миризмата на пушек и шумния смях от околните градини през онова лято. Така и никой не уважи поканата ни.
Хари се постара да изговаря думите отчетливо:
— Разказът ти има ли поанта?
— Сам ще отсъдиш. Да спра ли?
— О, не, моля те. Тази вечер няма нищо интересно по телевизията.
— Един неделен ден щяхме да ходим на църква, както обикновено. Стоях навън на улицата и чаках татко и мама; гледах как овчарката ходи из градината и ме лае от другата страна на оградата. Не знам защо го направих: приближих се до портата и я отворих. Навярно съм мислел, че кучето е ядосано, защото е само. Песът скочи върху мен, повали ме на земята и ме захапа за бузата. Още имам белег.
Валер показа, но Хари не видя нищо.
— Съдията повика кучето от верандата и то ме пусна. После ме прати да се пръждосам по дяволите. Мама се разплака, а татко не каза почти нищо, докато ме караха до спешна помощ. Когато се прибрахме у дома, от брадичката до ухото ми минаваше дебел черен шев. Татко се поразходи до съдията. Като се върна, погледът му беше черен. Не обели и дума. Изядохме неделното печено в пълно мълчание. Същата нощ се събудих и се запитах каква ли е причината. Навсякъде цареше тишина. После се сетих. Овчарката. Вече не лаеше. Чух как се затвори външната врата. И инстинктивно разбрах, че никога повече няма да чуем лая на кучето. Побързах да затворя очи, когато някой тихичко отвори вратата на спалнята, но успях да зърна чука. От него се носеше мирис на тютюн и сигурност. Престорих се на заспал.