— Изобщо не ми пречите, Хуле. Аз съм само продуцент. Тоест, от онези, които осъществяват проекта. Оттук нататък поемат останалите.
Махна с ръка към сцената, където в същия миг облеченият в туид мъж извика:
— Ще превърна тази дрипла в херцогиня!
— Режисьор, сценограф, актьорски състав — продължи Барли. — От утре аз съм само зрител на тази…
Продължи да ръкомаха, докато намери подходящата дума:
— … комедия.
— Е, докато откриеш таланта си.
Вили се засмя глухо, но се сепна, щом видя силуета на главата на режисьора, която неочаквано се обърна към тях. Наведе се към полицая и зашепна:
— Имате право. Бях танцьор в продължение на двадесет години. Ужасен танцьор, ако ви интересува. Но Националната опера и балет винаги са страдали от недостиг на мъже танцьори и по тази причина летвата не беше висока. Както и да е, пенсионирах се на четиридесет и се наложи да измисля нещо ново. Тогава осъзнах, че моята дарба всъщност се крие в способността ми да подтиквам другите да танцуват. Да организирам представления, това е единственият ми талант, Хуле. Но знаете ли… ставаме жалки и при най-слабите наченки на успех. Само защото по някаква случайност обстоятелствата при няколко представления са протекли според нашия сценарий, се мислим за богове, които контролират всички величини. Смятаме се за ковачи на собственото си щастие във всички начинания. И после се случва онова, при което откриваме колко сме безпомощни. Аз…
Внезапно Вили млъкна.
— Отегчавам ви, нали?
Събеседникът му поклати отрицателно глава и се изкашля:
— Става дума за съпругата ви.
Вили стисна силно очи, както прави човек в очакване на силен неприятен звук.
— Получихме писмо. С отрязан пръст. Боя се, че е неин.
Вили преглътна. Никога не се бе смятал за човек, подвластен на любовта, но сега усети как тя отново започна да расте — буцата под сърцето му от въпросния ден. Отокът, който беше на път да го подлуди. И почувства, че тя има цвят. Омразата беше жълта.
— Знаете ли, Хуле… това е почти облекчение за мен. Знаех го през цялото време. Че той ще я нарани…
— Нарани?
Вили улови сподавено учудване в гласа на Хари.
— Ще ми обещаеш ли нещо, Хари? Ако не е проблем да се обръщам към теб на малко име?
Полицаят кимна.
— Намери го. Намери го, Хари, и го накажи. Накажи го… жестоко. Обещаваш ли ми?
На Вили му се стори, че събеседникът му кимна в тъмнината. Но не беше напълно убеден. Сълзите изкривяваха всичко.
После мъжът изчезна, Вили си пое дъх и се опита да се съсредоточи отново върху сцената.
— Ще извикам полиция! — крещеше Тоя.
Хари седеше в кабинета си, приковал поглед в бюрото. Беше толкова изморен, че не знаеше дали ще намери сили да продължи.
Вчерашните премеждия, престоя в килията и поредната нощ с кошмари — всичко това го изтормози. Но едва срещата с Вили Барли го изцеди докрай. Защо обеща да хванат извършителя и си замълчи, когато Барли спомена, че някой „наранил“ съпругата му. Защото ако Хари беше сигурен в нещо, то беше смъртта на Лисбет Барли.
От момента на събуждането си Хари изпитваше жажда за алкохол. Първо, пробуди се инстинктивната потребност на тялото, а после и паническият страх, защото се лиши от лекарството си, излизайки и без джобна бутилка, и без пари. А сега жаждата премина във фазата и на чисто физическата болка, и на дивия ужас да не се разпадне на парчета. Врагът дърпаше и влачеше бясно брънките на веригите, псетата лаеха към него от пропастта нейде в стомаха под сърцето. Боже господи, колко ги мрази. Впрочем така го ненавиждат и те.
Хари се изправи рязко. В понеделник остави половин бутилка „Bell’s“ в шкафа с документацията. Дали едва сега се сети за нея или през цялото време знаеше за съществуването й? Беше свикнал да се лъже сам. Измисляше стотици начини да го прави. Понечи да дръпне чекмеджето, но рязко вдигна очи. Беше регистрирал някакво движение. Елен му се усмихваше от снимката. Дали не започваше да се побърква? Или тя наистина току-що помръдна устни?
— Какво зяпаш, кобила такава? — измърмори той и в следващия миг снимката се отдели от стената и падна на пода, където стъклото се пръсна на парчета. Хари се втренчи в Елен, която продължаваше невъзмутимо да му се усмихва изпод счупената рамка. Хвана се за дясната ръка, където болката пулсираше под превръзката.
Едва когато се обърна да отвори чекмеджето, забеляза двама души, застанали на вратата. Сигурно стояха там от известно време. Вероятно движението, което забеляза, е било от отражението им в стъклената рамка на снимката.