— Здрасти — обади се Олег. Погледна Хари със смесица от учудване и ужас.
Хари преглътна и пусна чекмеджето.
— Здрасти, Олег.
Момчето, по маратонки и сини панталони, носеше жълта фланелка от екипа на националния отбор на Бразилия. Хари знаеше, че на гърба му е изписана деветка с името на Роналдо над нея. Купи я от бензиностанция през един неделен ден, когато тримата с Ракел отиваха да карат ски.
— Срещнах го долу — обясни Том Валер.
Ръката му стоеше върху главата на момчето.
— Попита за теб на рецепцията и го доведох. Значи играеш футбол, а, Олег?
Олег мълчеше и гледаше Хари с тъмния поглед, наследен от майка му: понякога безкрайно нежен, друг път безмилостно суров. Точно сега Хари не успя да определи какво изразяваше. Но беше мрачен.
— Нападател ли си? — попита Валер, усмихна се и разроши косата на малчугана.
Хари впери поглед в силните, жилави пръсти на колегата си, в тъмните кичури на Олег на фона на почернялата му от слънцето ръка. Косата се повдигаше от само себе си. Краката му се подкосиха.
— Не — отвърна Олег, без да сваля очи от Хари. — Защитник съм.
— Ей, Олег — същевременно Валер погледна въпросително Хари. — Хари явно се сражава с вятърни мелници. И аз правя така, когато нещо ме ядоса. Но двамата с теб може да се поразходим догоре и да разгледаме какво се вижда от терасата на покрива, докато Хари поразчисти.
— Ще остана тук — решително отсече Олег.
Хари кимна.
— Добре. Беше ми приятно да се запознаем, Олег.
Валер потупа момчето по рамото и изчезна.
Олег остана на вратата.
— Как дойде дотук? — попита Хари.
— С метрото.
— Сам?
Олег кимна.
— Ракел знае ли, че си тук?
Олег поклати отрицателно глава.
— Няма ли да влезеш? — покани го Хари с пресъхнало гърло.
— Искам да се върнеш у нас — каза Олег.
Изминаха едва четири секунди от натискането на звънеца и Ракел мигновено отвори вратата. Очите й бяха черни, гласът — пронизителен:
— Къде беше?
За миг Хари изпита усещането, че въпросът е насочен към двамата, но погледът й го подмина и се спря на Олег.
— Нямаше с кого да си играя — отвърна Олег с наведена глава. — Стигнах с метрото до центъра.
— С метрото? Сам? Ама как…
Гласът й изневери.
— Промъкнах се — обясни Олег. — Надявах се да се зарадваш, мамо. Нали каза, че и ти искаш…
Тя притегли Олег към себе си с отривисто движение.
— Наясно ли си колко се изплаших за теб, детето ми?
Погледна Хари, докато прегръщаше Олег.
Ракел и Хари стояха до оградата в дъното на градината и наблюдаваха града и фиорда. Мълчаха. Платноходките се очертаваха като миниатюрни, бели триъгълници на фона на синьото море. Хари се обърна към къщата. От тревата политаха пеперуди и пърхаха с крилца сред ябълковите дръвчета пред отворените прозорци. Къщата беше голяма, от черно дърво. Построена за зима, не за лято.
Хари я погледна. Беше боса, с тънко червено памучно яке с копчета над светлосинята рокля. Слънцето искреше в капчиците пот по голата й кожа под верижката с кръстче, наследено от майка й. Хари мислеше колко добре я познава: мириса на памучното яке; извивката на гърба под роклята; вкуса на кожата й, когато е потна и солена; за какво си мечтае; защо не продумва.
За какво му беше цялото това безполезно знание?
— Как си? — попита той.
— Чудесно — отговори тя. — Успях да наема вила. Ще ни я дадат чак през август. Закъснях с резервацията.
Интонацията беше неутрална, обвинението — едва доловимо.
— Защо ти е бинтована ръката?
— Само драскотина — промърмори Хари.
Кичур коса падаше върху лицето й. Той устоя на изкушението да го отмести.
— Вчера дойде консултант да огледа къщата — обади се тя.
— Какъв консултант? Да не смяташ да я продаваш?
— Твърде голяма е за двама души, Хари.
— Да, но ти обичаш тази къща. Израснала си тук. Както и Олег.
— Излишно е да ми го напомняш. Проблемът е, че ремонтът през зимата ми струва почти двойно повече, отколкото очаквах. А сега трябва да се сменя и покривът. Къщата е стара.
— Мм.
Хари гледаше как Олег играе футбол срещу вратата на гаража. Шутира и топката се затъркаля нататък, докато той стои със затворени очи и протяга ръце към въображаемата си публика.
— Ракел?
Тя въздъхна.
— Какво има, Хари?
— Не можеш ли поне да ме погледнеш, докато говоря?
— Не — отговори тя. Гласът й не звучеше нито гневно, нито разстроено, сякаш само констатираше факт.