Оттогава изминаха четири години.
Причината да приеме офертата беше преди всичко откритието й: в „Хале, Тюне и Ветерли“ времето течеше по-бавно отколкото на което и да е друго работно място. Мудността се усещаше още при влизането в червената зидана сграда, когато човек натиснеше петото копче в асансьора. Изминаваше цяла вечност, преди вратите пак да се приплъзнат и мудно да се издигнат към небе от още по-бавно изтичащо време. Защото на работното си място зад гишето Барбара имаше възможност да регистрира как се движи секундарната стрелка на часовника над входната врата. Как мудно и неохотно се изнизваха секунди, минути и часове. През някои дни тя се намираше на крачка да успее да спре времето: беше само въпрос на концентрация. Удивителното в случая беше колко по-бързо върви времето за хората около нея. Сякаш тя и те съществуваха в паралелни, различни времеви измерения. Телефонът пред нея звънеше непрестанно, а хората търчаха напред-назад като в ням филм, но това сякаш се случваше извън нея, а тя беше робот с механични чаркове, които се движат с тяхната бързина, докато всичко във вътрешния й свят се случва на забавен каданс.
Да вземем например последната седмица. Голяма компания за събиране на дългове внезапно обяви фалит и в същия миг всички се разтичаха да звънят като побеснели. Ветерли й обясни, че това бил звездният миг за лешоядите, настървени да захапят свободни пазарни ниши, и златна възможност за издигане в елитната дивизия. А днес попита Барбара дали би поостанала до по-късно, защото чак до шест имало срещи с клиенти на сполетяната от фалит компания, а пък нали искали да създадат впечатлението, че нещата в „Хале, Тюне и Ветерли“ са наред. Както обикновено, Ветерли зяпаше циците й, докато говореше с нея, и тя, както винаги, се усмихваше и изправяше гръб, както Петер я учеше да прави по време на работата в „Head On“. Превърна се в навик. Всеки се перчи с каквото има. Или поне Барбара Свенсен стигна до този извод. Ето например току-що пристигналия куриер на велосипед. Готова е да се обзаложи, че под каската му не се крие нищо особено, сигурно затова не сваля очилата за колоездене и маската на устата. В този вид той заяви, че знае за кой кабинет е пратката и бавно се отправи по коридора в прилепналите си шорти, та тя успя подробно да огледа атлетичния му задник. Или да вземем чистачката, която щеше да пристигне всеки момент. Сигурно е будистка или индуистка, или както там му викат, и Аллах й е повелил да крие тялото си под куп прилични на чаршафи дрехи. Но пък има много хубави, подредени зъби. И как постъпва тази жена? Ами, обикаля и се хили като крокодил, натъпкан с екстази. Всеки се фука ли, фука.
Барбара погледна секундарната стрелка на часовника, когато вратата се отвори.
Влезлият, сравнително дребен и пълничък, дишаше запъхтяно. Очилата му се бяха запотили, затова Барбара предположи, че се е качил по стълбите. Когато преди четири години започна работа тук, не различаваше костюм за две хиляди крони от универсален магазин от такъв на „Прада“, ала с времето се научи да преценява не само костюмите, но и вратовръзките, и — най-сигурното мерило какво ниво на обслужване да предложи — обувките.
Новодошлият не изглеждаше особено впечатляващо, докато си чистеше очилата. Напомняше й малко на дебелака от „Зайнфелд“, чието име всъщност не знаеше, защото не следеше сериала. Но ако съдеше по дрехите му (а така е редно да съди човек) — лек костюм на тесни райета, копринена вратовръзка и ръчно шити обувки, то „Хале, Тюне и Ветерли“ бяха на път да се сдобият с интересен клиент.
— Добър ден, мога ли да ви помогна? — поздрави тя и отправи към него втората си по красота усмивка. Най-чаровната пазеше за деня, когато в кантората щеше да влезе мъжът на мечтите й.
— Надявам се да можете — усмихна се на свой ред мъжът, извади кърпичка от джоба на сакото си и попи с нея челото си. — Отивам на среща, но преди това бих искал да ви помоля за чаша вода.
На Барбара й се стори, че долавя чужд акцент, но не успя да определи какъв. А учтивата му и същевременно настойчива молба подхрани убеждението й, че дошлият е голяма клечка.
— Веднага — отвърна тя. — Само секунда.
Докато вървеше по коридора, се сети как преди няколко дена Ветерли спомена за евентуален бонус за всички служители в случай, че тази година постигнат задоволителен резултат. Тогава вероятно фирмата ще може да си позволи покупката на един от онези автомати за трапезна вода, каквито бе виждала на други места. И тогава, без никакво предизвестие, се случи нещо странно. Времето неочаквано запрепуска. Усещането продължи само няколко секунди, после времето пак се върна към обичайния си ленив ход. Но въпреки това й се стори, че тези секунди, незнайно как, й бяха отнети.