— Ако е от него, значи явно вече не минава през нас. Да, остави го на мен.
Хари бутна вратата и видя клекналия Валер. Той вдигна очи.
— Здрасти, Хари. След секунда приключвам.
Хари остана на прага и обгърна с поглед сцената, докато слушаше далечното пращеше на нечий глас по телефона на Валер.
В помещението, изненадващо голямо, приблизително четири на пет метра, имаше две тоалетни кабинки и три бели умивалника под продълговато огледало. Луминесцентните лампи на тавана пръскаха силна светлина върху боядисаните в бяло стени и белите плочки. Отсъствието на цветове се натрапваше на очи. Навярно заради фона трупът напомняше произведение на изкуството в добре аранжирана изложба. Жената, слаба и млада на вид, стоеше на колене с чело, опряно о пода, подобно мюсюлманин в молитвена поза. Само дето ръцете й се намираха под тялото. Плъзналата се нагоре пола разкриваше кремави прашки. От главата й се стичаше тънка тъмночервена ивица кръв по фугите между плочките към канала. Сякаш някой го бе нарисувал, за да постигне оптимален ефект.
Тялото пазеше равновесие на пет опорни точки: двете китки, коленете и челото. Костюмът, странната поза и оголените задни части напомниха на Хари за секретарка в готовност да поеме желанията на шефа. Отново стереотипи. Той дори нямаше представа дали шефът не е точно тя.
— Ясно, но в момента не е удобно да говорим — обясни Валер. — Обади ми се довечера.
Старши инспекторът пъхна телефона във вътрешния си джоб, ала остана клекнал. Хари забеляза, че другата му ръка е върху бялата кожа точно под ръба на прашките й. Вероятно за опора.
— Ще станат хубави снимчици, а? — отбеляза Валер, сякаш прочете мислите на Хари.
— Коя е тя?
— Барбара Свенсен, на двадесет и осем години от Бестюм. Работела е тук като рецепционистка.
Хари клекна до Валер.
— Стреляно е в задната част на главата й, както виждаш — посочи Валер. — Сигурно с пистолета, захвърлен под умивалника. Още мирише на кордит.
Хари погледна черния пистолет на пода в ъгъла. Отпред на цевта стърчеше закрепена голяма черна притурка.
— „Чешка збройовка“ — уточни Валер. — Чешки пистолет. Със специално изработен заглушител.
Хари кимна. Искаше му се да попита дали пистолетът е от продуктите, внесени от Валер. Дали телефонният разговор е касаел този въпрос.
— Доста особена поза — забеляза Хари.
— Да, предполагам, че е била клекнала или на колене и е паднала напред.
— Кой я е намерил?
— Една от адвокатките. Дежурната оперативна част е получила обаждане в седемнадесет и единадесет.
— Свидетели?
— Досега никой от онези, с които разговаряхме, не е видял нищо — нито странно поведение, нито някакви съмнителни типове са идвали или са си тръгвали през изминалия час. Клиент, дошъл тук за среща с адвокат, казва, че Барбара оставила рецепцията в шестнадесет и петдесет и пет, за да му донесе чаша вода, но не се върнала.
— Мм. И е дошла тук?
— Явно да. Кухнята е доста далеч от рецепцията.
— Но никой друг не я е видял да идва в тоалетната от рецепцията, така ли?
— Двамата служители, чиито кабинети са между рецепцията и тоалетната, вече си били тръгнали от работа. А останалите се намирали или в кабинетите си, или в някоя заседателна зала.
— Как е постъпил клиентът, след като тя не се е върнала?
— Срещата му започвала в пет и понеже рецепционистката се бавела, той изгубил търпение, влязъл навътре в помещението и намерил кабинета на адвоката, с когото имал среща.
— Значи познава сградата?
— Не, по неговите думи идва тук за пръв път.
— Мм. И последен той я е видял жива?
— Мдам.
Хари забеляза, че Валер не е отместил ръката си.
— Значи се е случило някъде между шестнадесет и петдесет и пет и седемнадесет и единадесет.
— Да, така изглежда — потвърди Валер.
Хари заби очи в бележника си.
— Налага ли се да го правиш? — тихо попита той.
— Кое?
— Да я докосваш.
— Харесва ли ти?
Хари не отговори. Валер се наведе към него.
— Да не би да твърдиш, че никога не си ги пипал, Хари?
Хари се опита да отбележи нещо с химикалката, но тя не пускаше мастило.
Валер се изсмя.
— Няма нужда да ми отговаряш, Хари, виждам го в очите ти. Няма нищо лошо да си любопитен, Хари. Това е една от причините да сме полицаи, нали? Заради любопитството и тръпката. Да разбереш каква е кожата на току-що умрелите, когато не са нито съвсем топли, нито съвсем студени.