Продължи да оглежда колонката с имена. В отпуск, в отпуск, в болнични.
Шефът на полицейския отдел въздъхна тежко, когато пръстът му спря върху името, което се надяваше да избегне.
Хари Хуле.
Вълкът единак. Алкохоликът. Enfant terrible3 на отдела, но — редом с Том Валер — най-добрият детектив на шестия етаж. Само благодарение на това и на факта, че с годините Бярне Мьолер разви почти перверзна склонност да рискува шефския си стол заради едрия алкохолизиран полицай, Хари Хуле все още работеше в полицията. Обикновено Мьолер се обаждаше първо на Хари, за да му възложи подобни случаи, но обстоятелствата сега не бяха обичайни.
Или по-точно: бяха по-ненормални от обичайното.
Преди четири седмици чашата преля. След като през зимата Хуле отново се захвана с убийството на Елен Йелтен, най-близката му сред колегите, намерена пребита до смърт до река Акершелва, той изгуби интерес към всички други случаи. Проблемът се състоеше в това, че убийството на Елен отдавна бе разкрито. Но Хари се вманиачаваше все повече и повече и Мьолер, честно казано, започна да се тревожи за душевното му здраве. Хари прекрачи границата, когато преди месец победоносно влезе в кабинета му и му представи конспиративните си теории. Но когато заговориха по същество, се оказа, че не разполага с никакви доказателства, с нищо, годно да постави фантастичните обвинения срещу Том Валер в по-реален контекст.
А после Хари просто изчезна. След няколко дни Мьолер позвъни в ресторант „Скрьодер“ и научи онова, от което най-много се опасяваше: Хари пак се е поддал на слабостта си и Мьолер го добави в списъка на отпускарите, за да прикрие отсъствието му. За пореден път. По принцип Хари даваше признаци на живот след около седмица. Сега бяха изминали четири дни. Идваше краят на почивката.
Мьолер погледна слушалката, изправи се и се приближи до прозореца. Наближаваше пет и половина и въпреки това паркът пред Главното полицейско управление беше пуст. Само неколцина безработни почитатели на слънцето се опитваха да се противопоставят на жегата. Надолу по улицата се виждаха малцина самотни продавачи, насядали под тентите сред зеленчуците. Мьолер приглади коса назад, навик от младини, но жена му все повтаряше да се отърве от него, защото рискувал да го заподозрат, че се опитва да прикрие плешивото си теме. Наистина ли нямаше друга алтернатива освен Хари? Мьолер проследи с поглед как някакъв мъж се кандилка надолу по улицата. Предположи, че ще се пробва в кафене „Равнен“, но там ще го отпратят и ще приключи опитите в ресторант „Боксер“ — на мястото, където теглиха категорично чертата под случая „Елен“. А може би и под кариерата на Хари в полицията. Времето притискаше Мьолер, съвсем скоро се налагаше да вземе решение как да постъпи с проблемния си служител. Но това засягаше все пак бъдещето, а в момента един случай чакаше своя детектив.
Мьолер вдигна слушалката и си помисли, че е на път да възложи на Хари и на Том Валер да работят заедно по този случай. Всеобщият отпуск е кофти работа. Електрическият импулс тръгна на път от монумента на „Теле-Торп-Осен“ — крепостта на блюстителите на реда — и започна да звъни там, където цареше вечен хаос: в апартамент на улица „Софие“.
Трета глава
Петък. Пробуждане
Тя изкрещя още веднъж и Хари отвори очи. Слънцето надничаше измежду лениво потрепващите завеси, докато скърцането от ударилия спирачки трамвай по съседната улица заглъхваше. Хари се опита да се ориентира. Лежеше на пода на хола си. Не беше добре облечен, но поне не беше гол. Не се чувстваше жив, но поне не беше мъртъв.
Потта лепнеше по кожата на лицето му като грим, а сърцето му подскачаше леко и забързано като топка за пинг-понг по циментова площадка. Положението с главата беше още по-зле.
Хари се поколеба за миг, преди да реши да продължи ли да диша. Таванът и стените се въртяха, но погледът му не можеше да се вкопчи нито в снимка, нито в лампа. В периферията на зрителното му поле се мярна етажерка, облегалка на стол и зелена масичка. Поне вече не сънува.
Същият повтарящ се кошмар. Стои като закован, неспособен да помръдне. Опитва се безпомощно да затвори очи, за да не вижда устата й, зейнала в ням писък. Огромните, втренчени в нищото очи го гледат с неизречено обвинение. Като малък сънуваше така сестричката си, Сьос. Сега в кошмарите му се появяваше Елен Йелтен. Преди писъците бяха беззвучни, сега звучаха като жални спирачки на влак. Не можеше да определи кое е по-тежко.
Хари лежеше напълно неподвижно, втренчен в процепа между завесите, в трепкащото слънце, надвесено над улиците и жилищните сгради в квартал Бишлет. Само трамваят нарушаваше лятното спокойствие. Той не мигаше. Взираше се в слънцето, докато то се превърна в обвито в тънка, млечносиня мембрана пулсиращо жълто сърце, което изпомпва нажежен въздух. През детството му майка му казваше, че ако децата гледат право срещу слънцето, то ще попари зрението им и през остатъка от живота си ще се наложи да ходят със слънчева светлина в главите си ден и нощ. Сега се опитваше да постигне точно това. Слънчева светлина в главата, която да попари всичко останало. Например счупения череп на Елен в снега до Акершелва и сянката, надвесена над нея. В продължение на три години той се мъчеше да улови тази сянка. Но и с това не се справи. Точно когато си мислеше, че е успял да го спипа, всичко замина по дяволите. Провали се.