Суровата акустика в залата придаде на гласа му по-сериозна от намеренията му нотка.
Мъжът прекрачи прага.
— Надявам се да можете — отвърна той. — Дошъл съм да си разчистя сметките.
— Радвам се — кимна Николай. — Но за жалост аз не изповядвам тук. В коридора има списък с часовете. И после трябва да дойдете в параклиса ни на улица „Инкогнито“.
Мъжът беше спрял точно до него. Съдейки по черните кръгове около кръвясалите му очи, Николай заключи, че мъжът не е спал от известно време.
— Исках да се разплатя за повредената звезда на вратата.
Едва след няколко секунди Николай разбра какво има предвид мъжът.
— А, да. Аз не се занимавам с това. Освен дето виждам, че звездата е разлепена и обърната наобратно — усмихна се той. — Меко казано, е малко неподходящо за църква.
— Значи не работите тук?
Николай поклати отрицателно глава.
— Само понякога наемаме помещението. Аз принадлежа към енорията на Света равноапостолна княгиня Олга.
Мъжът повдигна едната си вежда.
— Руската православна църква — добави Николай. — Аз съм йеромонах и духовен наставник. Отидете в канцеларията и вижте дали ще намерите кой да ви помогне.
— Мм. Благодаря.
Мъжът не се помести.
— Чайковски, нали? Първи концерт за пиано?
— Точно така — кимна изненадано Николай. Норвежците не можеха да се характеризират като особено култивирани. А този освен това се разхождаше с тениска и приличаше на бездомник.
— Майка ми често ми го свиреше — сподели мъжът. — Казваше, че бил труден.
— Значи имате грижовна майка. Изпълнявала ви е музикални откъси, които според нея са били сложни за вас.
— Да, беше добра жена. Като светица.
Нещо в кривата усмивка на мъжа смущаваше Николай. Физиономията му си противоречеше сама. Открита и неприветлива, дружелюбна и цинична, усмихната и болезнена. Но, както обикновено, сигурно прекаляваше с анализирането.
— Благодаря ви за помощта — кимна мъжът и се запъти към вратата.
— Няма защо.
Николай се обърна към пианото и се съсредоточи. Внимателно натисна клавиш и той потъна меко и безшумно — усети как филцът докосва струната на пианото — и се досети, че не е чул хлопването на вратата. Обърна се и видя мъжа: стоеше с ръка върху дръжката на вратата, приковал поглед в звездата на счупения й прозорец.
— Какво не е наред?
Мъжът вдигна очи.
— Какво имахте предвид, като казахте, че не е редно звездата да виси наобратно?
Николай се изсмя. Смехът му отекна в стените.
— Обърнатата пентаграма, нали?
Мъжът го погледна и по израза на лицето му Николай заключи, че не го е разбрал.
— Пентаграмата е стар религиозен символ. Не само в християнството. Както виждате, тя представлява петолъчна звезда, нарисувана с една единствена непрекъсната линия, която се пресича няколко пъти, почти като звездата на Давид. Открили са я издълбана по паметни плочи на няколко хиляди години. Но когато е обърната наобратно, с един лъч, сочещ надолу, и два нагоре, се получава нещо съвсем различно: един от главните символи в демонологията.
— Демонология?
Мъжът задаваше въпросите си със спокоен, но настойчив глас. Като човек, свикнал да получава отговори, помисли си Николай.
— Науката за злото. Изразът води началото си от времената, когато хората смятали, че злото е резултат от съществуването на демони.
— Мм. А кога са премахнати демоните?
Николай се завъртя на табуретката, за да застане с лице към него. Дали беше сгрешил в преценката си? Мъжът изглеждаше доста напорист за наркоман или бездомник.
— Полицай съм — обясни мъжът в отговор на мислите му. — Работата ни е да задаваме въпроси.
— Ясно. Но защо ме питате точно за това?
Мъжът вдигна рамене.
— Не знам. Съвсем наскоро забелязах този знак. Само че не се сещам къде. Или дали е важно. Кой демон използва този символ?
— Чорт — отвърна Николай и внимателно натисна три клавиша. Дисонанс. — Наричат го и Сатана.
Следобед Улауг Сивертшен отвори вратите на френския прозорец с изглед към залива Бьор, седна на стола и се загледа в червения влак, минаващ покрай къщата й. Беше съвсем обикновена къща, издигната през 1891 година. Необичайното беше местоположението й. Вила „Вале“ — наречена така на архитекта си — се намираше далеч от други сгради до железопътните релси непосредствено пред Централната гара на Осло, в самата територия на гарата. Най-близките съседи бяха няколко прихлупени бараки и занаятчийски постройки, собственост на Норвежките държавни железници. Вила „Вале“ била построена, за да подслони началника на гарата, семейството и прислугата му; проектирали я с изключително дебели стени, та началникът и съпругата му да не се будят при всяко преминаване на влак. Освен това началникът настоял зидарят, комуто възложили тази работа, защото бил прочут с изработката на специален хоросан, заздравяващ допълнително стените, да укрепи къщата още малко. В случай че някой влак дерайлира и се блъсне в нея, машинистът щял да поеме удара, а не той и семейството му. Досега не се беше случвало влак да се забие във величественото жилище на началника на гарата, издигащо се странно самотно като въздушна кула над пустиня от черен чакъл, където релсите блестят и кършат тела на слънцето като лъскави змии.