Ракел…
Хари предпазливо вдигна глава и видя мъртвото черно око на телефонния секретар. През изминалите седмици, след завръщането на Хари от срещата с началника на криминалната полиция и Мьолер в ресторант „Боксер“, то не даваше признаци на живот. Сигурно и то е попарено от слънцето.
По дяволите, ама че е горещо в този апартамент!
Ракел…
Сега си спомни. В определен момент от съня лицето се промени и прие образа на Ракел. Сьос, Елен, майка му, Ракел. Женски лица. Едното се преобразуваше в другото в едно постоянно, пулсиращо движение, а после отново се сливаха.
Хари простена и пак отпусна глава на паркета. Забеляза бутилката, оставена до самия ръб на масата над него. „Джим Бийм“ от Клермонт, Кентъки. Съдържанието липсваше. Беше се изпарило, изчезнало яко дим. Ракел. Затвори очи. Сънят не се върна.
Нямаше представа кое време е. Само му се струваше, че е твърде късно или твърде рано; че въпреки всичко се събужда в неподходящо време. Или, по-точно, спи в неподходящо време. През тази част от денонощието би следвало човек да върши други неща. Да пие.
Хари успя да се изправи на колене.
Нещо в панталона му извибрира. Това го е събудило, сега разбра. Затворена нощна пеперуда, пърхаща отчаяно с криле. Бръкна в джоба и измъкна оттам мобилния си телефон.
Хари тръгна към възвишението Санкт Ханс с бавни крачки. Главоболието натискаше задната страна на очните му ябълки. Адресът, продиктуван му от Мьолер, се намираше на няколко минути пеш. Хари си наплиска лицето с малко вода, изпи останалата глътка уиски на дъното на бутилка в шкафа под мивката и тръгна с надеждата разходката да го освежи. Мина покрай заведението „Underwater“ с работно време от четири до три, от четири до един в понеделник и затворено в неделя. Хари не идваше тук често, защото ресторант „Скрьодер“, който се радваше на постоянния му интерес, се намираше на успоредната на „Underwater“ улица, но като повечето алкохолици и той разполагаше с местенце в мозъка си, където механично запаметяваше работното време на баровете. Ухили се на отражението си в опушените стъкла на прозорците. Ще дойде друг път.
На ъгъла зави надясно по булевард „Юлевол“. Не обичаше да минава по него. Това беше място за автомобили, не за хора. Най-доброто, което му хрумваше да каже за булевард „Юлевол“, беше, че в дни като този по десния тротоар имаше някаква сянка.
Хари спря пред жилищната сграда с указания му номер и я огледа обстойно.
На първия етаж се помещаваше обществена пералня с червени машини. На стъклото висеше картонче с работното време: от 08:00 до 21:00 всеки ден. Съобщаваха също, че сега предлагат сушене за двадесет минути срещу занижената цена от тридесет крони. Вътре до въртящия се барабан седеше увита в шал мургава жена и се взираше във въздуха. На съседната витрина бяха изложени паметни плочи, а по-нататък над нещо средно между улична закусвалня и бакалия се мъдреше зелена неонова табела с надпис ДЮНЕРИ. Хари плъзна поглед нагоре по мръсната фасада. Боята по старите прозорци беше олющена, но еркерите на покрива подсказваха, че над четирите етажа има мансарди. А над наскоро инсталираните домофони до ръждясалата желязна врата бяха монтирали камера. В този град парите от западните покрайнини бавно, но сигурно изтичаха на изток. Хари натисна най-горния звънец, където пишеше Камила Луен.
— Моля? — обадиха се по уредбата.
Въпреки предупреждението на Мьолер Хари се сепна, като чу гласа на Валер. Опита се да отговори, но не успя да издаде и звук. Прокашля се и подхвана наново:
— Хуле съм. Отвори.
Входната врата избръмча и той хвана студената грапава дръжка от черно желязо.
— Здравей!
Хари се обърна.
— Здрасти, Беате.