Беате Льон — под средна височина, с къса, русолява коса и сини очи. Нито грозна, нито красива. Ако обобщим, твърде малко неща във външния й вид правеха силно впечатление. Освен облеклото: бял гащеризон като на космонавт.
— Сега ли дойде?
Той се стараеше да не диша в лицето й, като мина покрай него.
— Не. Наложи се пак да сляза до колата, за да взема останалите неща. От половин час сме тук. Сби ли се с някого?
Хари попипа раната на носа си.
— Явно да.
Последва я през следващата врата, която ги отведе на стълбището.
— Какво да очаквам горе?
Беате остави куфарите пред зелената врата на асансьора и бегло го погледна.
— Мислех, че един от принципите ти гласи първо да видиш и после да питаш — отбеляза тя и извика асансьора.
Хари кимна. Беате Льон помнеше всичко. Без затруднение изброяваше подробности от криминални случаи, датиращи от времето, преди тя да започне да учи в Полицейската академия, и които самият той отдавна бе забравил. Освен това имаше необичайно добре развит fusiform gyrus — частта от мозъка, запомняща лица. След проведените тестове психолозите останали изумени. Оставаше само да помни и малкото, което успя да я научи при съвместната им работа по време на вълната от обири миналата година.
— Да, обичам при първото си посещение на местопрестъплението да бъда подвластен най-вече от собствените си впечатления — отвърна Хари и се сепна, когато асансьорът най-после тръгна. Затърси цигари из джобовете си.
— Но едва ли ще работя точно по този случай.
— Защо?
Хари не й отговори. Извади от левия джоб на панталона си смачкан пакет цигари „Кемъл“ и издърпа пречупена цигара.
— А, вярно, сега се сетих — усмихна се Беате. — През пролетта спомена, че ще ходите на почивка в Нормандия, нали? Късметлия си ти…
Хари мушна цигарата между устните си. Имаше гаден вкус. А и едва ли щеше да облекчи главоболието му. Оставаше само едно спасение. Погледна часовника с присвити очи. Понеделник. От четири до един.
— Няма да ходим в Нормандия — каза той.
— Така ли?
— Причината не е почивката, а ръководителят на случая.
Хари дръпна от цигарата и кимна към горния етаж на сградата.
Тя го изгледа продължително.
— Внимавай да не се превърне в мания, Хари. Гледай напред.
— Да гледам напред ли?
Хари издуха дима.
— Той наранява хора, Беате. Ти би трябвало да го знаеш.
Внезапно тя се изчерви.
— С Том имахме кратка връзка, това е всичко, Хари.
— Не ходеше ли точно по това време със синини по врата?
— Хари! Том никога не е…
Беате млъкна неочаквано, забелязвайки как повишава тон. Ехото от гласовете им се разнесе из стълбището, но глухото дрънчене на спиращия в момента асансьор го заглуши.
— Не го харесваш — заключи Беате. — И си градиш представи. Всъщност Том има много положителни качества, които не познаваш.
— Мм.
Хари изгаси цигарата в стената, а Беате отвори вратите на асансьора и влезе.
— Няма ли да се качваш? — попита тя и погледна Хари, застанал през вратата, втренчен в нещо. Асансьорът. Зад вратата имаше решетка. Най-обикновена черна желязна решетка, която се плъзга и се затваря зад теб, за да тръгне асансьорът. Виковете се появиха отново. Безмълвните. Хари усети как по цялото му тяло изби пот. Глътката уиски далеч не се оказа достатъчна.
— Всичко наред ли е? — попита Беате.
— Да — дрезгаво отвърна Хари. — Просто тези стари асансьори не ми допадат. Ще се кача по стълбите.
Четвърта глава
Петък. Статистика
Жилищната сграда наистина си имаше мансарди: две. Вратата към едната зееше отворена, но оранжева полицейска лента, опъната непосредствено пред нея, препятстваше достъпа към помещението. Хари наведе сто деветдесет и два сантиметровото си тяло и залитна, когато се изправи от другата страна. Стоеше насред хол с дъбов паркет, скосен таван и прозорци на тавана. Беше горещо като в сауна. Апартаментът беше малък и оскъдно обзаведен, точно като неговия, но с това свършваха всички прилики. Тук имаше последен модел диван от „Къщата на Хилмер“, холна масичка от „Р.У.М.“ и малък петнадесет инчов телевизор „Филипс“ в ледено синя, прозрачна пластмаса, както и стереоуредба. Хари погледна през отворените врати към кухнята и спалнята. Цареше необичайна тишина. До вратата на кухнята стоеше униформен полицай със скръстени ръце и се люлееше на пети, докато се потеше и изучаваше Хари с повдигната вежда. Поклати глава с крива усмивка, когато Хари посегна към личната карта.
Всички познават маймуната, помисли си Хари. Маймуната не познава никого. Прокара ръка по лицето си: