— Мога ли да…? — попита той.
Беате кимна и се отдръпна.
Подметките на Хари жвакаха по мокрия под. Парата се беше втечнила по всички повърхности в помещението и течеше надолу на струи. Огледалото сякаш плачеше. Хари се наведе, но се наложи да се подпре на стената, за да не изгуби равновесие. Пое си въздух през носа, ала усети само мирис на сапун. Не долови нито една от миризмите, които знаеше, че се носят из въздуха. Дисосмия, прочете той в книга на Ауне, психолога в Отдела за борба с насилието. Мозъкът чисто и просто отказва да възприеме някои миризми. Според специалистите частичната загуба на обонянието се дължи на емоционална травма. Хари не го осъзнаваше в момента. Беше наясно единствено с факта, че не усеща миризмата на труп.
Камила Луен беше млада, на възраст между двадесет и седем и тридесет. Хубава. Закръглена. С гладка кожа и със слънчев загар, но под него прозираше онази бледност, която така бързо покрива кожата на мъртъвците. Тъмната й коса сигурно изсветляваше, щом изсъхне, а дупчицата на челото й вероятно щеше да се заличи, след като погребалният агент си свърши работата. Иначе той нямаше какво толкова да прави, бе нужно само да скрие с грима малка подутина в дясната очна кухина.
Хари загледа съсредоточено черната овална дупка на челото й. По размер едва ли надминаваше кой знае колко отвора на монета от една крона. Понякога Хари се изненадваше колко малки по размер дупки могат да отнемат човешки живот. Но понякога се случваше полицаите да се заблудят, защото кожата се сраства след влизането на куршума. Според очакванията на Хари в този случай той е бил по-голям от дупката.
— Лоша работа: лежала е във вода — обади се Беате. — Иначе можеше да открием отпечатъци на убиеца, влакна или следи от ДНК върху нея.
— Мм. Челото й все пак не е било намокрено. И явно не е било напръскано и от душа.
— Така ли?
— Около входното отвърстие има почерняла засъхнала кръв. И се е образувал пръстен на почерняване. Дано пък тази малка дупка да ни подскаже веднага някои неща. Дайте ми лупа.
Без да сваля очи от Камила Луен, Хари протегна ръка, усети солидната маса на немския оптичен уред и започна да изучава тъканта около огнестрелната рана.
— Какво виждаш?
Чуваше ниския глас на Беате досами ухото си. Винаги поглъщаше новите знания с нетърпение. Хари знаеше, че не след дълго няма да има на какво повече да я научи.
— Сивият оттенък на пръстена на почерняване на входното отвърстие свидетелства за изстрел от близко разстояние, но не и от упор — обясни той. — Предполагам, че е стреляно от около половин метър.
— Така ли?
— Асиметрията в почерняването на входното отвърстие сочи, че стрелецът е стоял по-високо от нея и се е целил косо надолу.
Хари бавно обърна главата на мъртвата. Челото й още не беше съвсем изстинало.
— Няма изходно отвърстие — заключи той. — Това затвърждава предположението за кос изстрел. Вероятно е стояла на колене пред убиеца.
— Можеш ли да разбереш какво оръжие е използвал?
— Това трябва да го установи патологът съвместно с експерта по балистика — поклати глава Хари. — Но забелязвам, че пръстенът на почерняване изсветлява, което говори за късоцевно стрелково оръжие. Тоест пистолет.
Хари плъзгаше поглед надолу по трупа, опитвайки се да улови всеки детайл, но забеляза как заради частичното опиянение от алкохола подминава подробности, които биха му били от полза. Не, щяха да им бъдат от полза. Случаят не е негов. Когато стигна до ръката, все пак установи, че нещо липсва.
— Доналд Дък — промърмори той и се наведе към осакатената ръка.
Беате го погледна с недоумение.
— Така го изобразяват в комиксите — уточни Хари. — С по четири пръста.
— Не чета комикси.
Показалецът го нямаше. На мястото му стърчаха почернели кожни влакна със съсирена кръв и лъскави сухожилия. Самото място на разреза изглеждаше завидно равно и изпипано. Хари предпазливо докосна с върха на пръста си бялото лъщящо място сред розовата плът. Повърхността на костта беше съвсем гладка и водоравна на допир.
— Клещи — определи той. — Или страшно остър нож. Намериха ли пръста?
— Няма и следа от него.
Хари усети как внезапно му прилоша и затвори очи. Вдиша и издиша няколко пъти. После пак ги отвори. Има много причини да отмъкнеш пръста на жертвата. Не е нужно да се впуска в размисли, които за малко не го завладяха.
— Може да е дължала някому пари — предположи Беате. — Такива „инкасатори“ си падат по клещите.
— Възможно е — измърмори Хари, изправи се и забеляза собствените си бели следи върху плочките, които по-рано взе за розови.