Когато слабият отблясък на студеното зимно утро най-сетне освети очертанията на дърветата, гората беше притихнала и до тях достигна мълвата, че битката е приключила.
– Колко мъже изгубихме, Нейтън? – Джес попита стражаря, който донесе новините. Кокалчетата на пръстите ù, с които стискаше шала на гърлото си, бяха побелели.
– Десет убити и около същия брой ранени – трима от тях доста сериозно – отвърна Нейтън. Той беше мъж с прошарена коса и мускулесто набито телосложение, но с учудващо приятен, почти мелодичен глас. – Можеше да бъде и по-зле.
Алекс усети, как въздухът напуска гърдите ù. Очите на Лена станаха като цепки, зорки и наблюдателни, цветът се отцеди от страните на Сара.
– А какво стана с момчетата? – поиска да разбере Джес. – Какво стана с Крис?
– Питър добре ли е? – попита в същия миг Сара. – Той...
– Той е добре – отвърна Нейтън, след което плъзна поглед към Алекс. – Крис също.
Последвалата вълна на облекчение, която се разля неудържимо по вените ù и накара коленете ù да омекнат, я свари неподготвена. Със закъснение усети изпитателния поглед на Джес, който се стрелна към нея.
– Ами Грег? – попита Тори с изопнато от тревога лице.
– Ами... – Сивите очи на Нейтън се плъзнаха встрани. – Него го намушкаха...
– О! – ахна Тори и закри устата си с ръка. – Зле ли е? Той ще... той...
– Док казва, че ще се оправи. Изгубил е малко кръв, това е всичко – обясни Нейтън.
– Може ли да го видя?
– Има заповед да не мърдате оттук.
– Успокой се, Тори, аз ще отида. Кинкейд и бездруго ще има нужда от помощ – обади се Алекс, ала Нейтън поклати глава. – Защо не?
– Такава е заповедта – повтори твърдо Нейтън. – Тук е най-безопасно за вас. Ако Док има нужда от теб, той ще ми каже.
Алекс разбра по израза на лицето му, че няма смисъл да спори. Но защо Кинкейд не я искаше при себе си? Може би защото не искаше тя да види кого ще остави да си отиде. Кого ще остави да умре.
Коледната сутрин беше изпълнена с униние – не получиха други подаръци освен чорапите, които Джес сама бе изплела за всяка от тях, тъй като всичко останало би било чисто прахосничество, а и възрастната жена смяташе, че трябва да бъдат благодарни, че са живи. Но въпреки че това беше някакво жалко подобие на Коледа, Алекс изпитваше известна доза облекчение, защото какво да подариш на човек като Лена? Може би намордник...
Заради последните вълнения църковната служба, една-единствена голяма церемония, която се проведе на градския площад, беше оставена за следобеда. Алекс потърси с очи Кинкейд, ала него го нямаше никакъв. Застанал на стъпалата пред църквата, Йегър подхвана дълга проповед за „мъжете на Рул“, сякаш кръстоносци, поели на свята мисия.
– Чеда мои, сам Бог е призовал на това дело най-заслужилите сред вас – започна Йегър, чийто дъх излизаше на облачета пара в мразовития въздух. Той сведе поглед към редиците мъже най-отпред, насядали на сгъваеми столове и участвали в снощното сражение, сред които Алекс забеляза Крис, Питър и Грег – с широка превръзка на левия бицепс – както и шепата други момчета, които лесно се различаваха сред наобиколилите ги възрастни мъже. – „Аз дадох повеля на Моите избраници и призовах да изпълнят гнева Ми Моите юнаци, които тържествуват във величието Ми.“[39] Това не е ли описание на мъжете на Рул? Ние сме бранители на праведността! Последователите на Сатаната са приели облика на зверове, те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил, но ние показахме че сме силни също като божията десница!
Тъй като се намираха в Мичиган, възгласи „алелуя“ не последваха, но затова пък Алекс забеляза кимащите в знак на съгласие глави. А когато Йегър повика мъжете за благословия и положи ръце върху раменете на Крис, кръвта в жилите на Алекс закипя и в нея се прокрадна едно почти собственическо чувство. Усещането, че по някакъв начин Крис е неин и че тази победа принадлежи също и на нея. Тогава той се изправи и се обърна, погледът му бръсна през тълпата и когато намери очите ù, остана прикован в тях.
За миг сякаш целят свят спря да се върти; множеството около нея се стопи, а сенките, които обгръщаха Крис, се разтвориха – в този миг за нея не съществуваше нищо друго освен лицето му и погледа, който споделяха. Дали не беше игра на въображението ù, или миризмата на сладки и свежи ябълки бе толкова силна, толкова наситена, че погълна всичко останало?