Целувката продължи сякаш цяла вечност. В действителност беше само за миг. Не беше сигурна кой от тях я прекъсна. Може би и двамата едновременно или пък никой.
Тогава той я пусна.
– Съжалявам. Боже, толкова съжалявам – изрече той с пресипнал глас. – Моля те, не ме намразвай. Аз просто...
– Няма нищо – отвърна тя. Отпечатъкът от ръката ù личеше като алена дамга на бузата му. Усещаше устните си натъртени и подпухнали. – Не трябваше да те предизвиквам. Просто бях откачила.
– Когато... – Крис се облегна назад, а гърдите му продължаваха да се надигат и отпускат тежко. – Когато се върна, ще бъде най-добре да стоя далече от теб. Не мога да мисля. Когато съм извън града, не мисля за нищо друго освен да съм тук... с теб. Искам само... божичко, Алекс, искам само да те пазя.
Автоматичната ù реакция беше: „Нямам нужда от закрилата ти“ – но тя стисна зъби и преглътна жлъчния отговор. Крис беше искрен, долавяше го по миризмата му. Като онзи път, когато ù бе дал слънчевите очила, само че сега тя пазеше чувствата му отпечатани върху дланите си.
– Знаеш ли какво ме тревожи? Тревожи ме това, че когато замина, ще откриеш някаква вратичка, нещо, което сме пропуснали, и когато се върна, ти ще си избягала, а аз не мисля, че бих могъл... – Крис затвори очи. – Моля те, кажи нещо.
– Толкова съжалявам. – Тя протегна ръка към лицето му и докосна отпечатъка, който бе оставила там. – Не те мразя, Крис.
– Но и не ме обичаш – отвърна той с тъжна полуусмивка.
– Отвърнах на целувката ти.
– Защото те хванах неподготвена, накарах те насила...
– Не. Не беше насила. Мисля, че... – Тя пое дъх на пресекулки. – Мисля, че се страхувам да те обикна.
Изненадата и надеждата, изписали се на лицето му, изглеждаха толкова болезнени, че тя прехапа устни, за да не се разплаче. Той постави ръка върху нейната, която все още лежеше на бузата му, и попита:
– Но защо?
От устните ù едва не се изтръгна едно ридание.
– Защото това значи да се предам. Значи, че си затворил всички врати и няма къде другаде да отида.
– Но, Алекс, правилата не съществуват без причина. Тях ги има, за да си в безопасност.
– Тогава защо Джес смята, че правилата трябва да се променят?
– Алекс. – Той се премести по-близо до нея и я взе в прегръдките си, но тя не се възпротиви. – Искам само да те пазя. Искам да се грижа за теб. Нима ще бъде толкова лошо, ако останеш?
Тя вкопчи ръце в палтото му и отвърна:
– Не.
През остатъка от пътя се возиха в мълчание, но въпреки това тя седеше близо до него, като кракът ù се опираше в неговия, а ръката ù лежеше в свивката на лакътя му. Снегът се беше усилил и докато стигнат до хосписа, вятърът вече го носеше на спирали. Когато шейната най-сетне спря, Алекс не побърза да слезе. От другата страна на стъклените врати тя зърна стражаря, който ги наблюдаваше, поставил ръка на напречната дръжка, готов да я пропусне вътре.
Тя се обърна към Крис.
– Кога мислиш, че ще се върнеш?
– След известно време. Може би след две-три седмици. – Устата му се изкриви в напрегната и несигурна усмивка. Снежинките се трупаха по черната му коса. – Не се тревожи. Ще се погрижа да има кой да те придружава.
– Не се тревожа за себе си. – Тя пое ръката му и пръстите им се сплетоха. – Когато се върнеш ...
– Да – рече той.
Този път, щом се целунаха, тя усети единствено уханието на ябълки: сладко, свежо и истинско.
Този следобед една от сестрите изхвърча от манипулационната, за да вземе нещо, оставяйки цял куп нови инструменти, подредени върху една табла. Единият беше медицински трион – метална тел, която можеше да отреже кост, дърво, или човешки врат. Трионът имаше дължина четиридесет сантиметра и две дръжки. Ако го навие, ще може да го скрие в дънките си. Трион като този щеше да бъде от голяма полза за едно момиче, тръгнало да бяга само.
Тя остави инструмента там, където си беше.
61
Две седмици след Нова година единият от мъжете, работещи като медицински сестри, подаде глава в манипулационната, където Алекс и Кинкейд тъкмо приключваха със зашиването на една разкъсна рана, и каза:
– Шефе, току-що получих вест от един от разузнавачите. Ханк и останалите летят насам като хали. Открили някого в един стар хамбар близо до Орен.
– Знае ли се нещо за състоянието му? – попита Кинкейд.
– Може би има сепсис. Инфектирана рана, вероятно от ухапване. – Мъжът направи пауза. – Шефе, казват, че бил Пощаден.
Като чу това, Алекс едва не ахна от ужас. Първата ù мисъл бе, че Том е бил ухапан. Нима бе възможно? Не, не можеше да е Том, минало беше твърде много време, почти два месеца.