– Това е последната сода бикарбонат – каза Пол, подавайки на Кинкейд една спринцовка. – Сигурен ли си, че искаш да...
– Едва ли ще има по-подходящ момент. Инжектирай го... Имаме ли атропин? Добре, почакай... Грег, спри с масажа. – Кинкейд се заслуша в стетоскопа със затворени очи, след което каза: – Чакайте, мисля, че... Пол, инжектирай атропина.
Те зачакаха. Грег дишаше тежко, а потта се стичаше на струйки във врата му. Пол погледна към хронометъра.
– Петнайсет минути и двайсет секунди, шефе.
– Чух нещо – каза Кинкейд, след което погледна часовника си и започна да си брои под нос. – Пол, как е кръвното.
– Шейсет на трийсет, шефе.
– Е, не е прекрасно, но не е и ужасно. Момчето има шансове да прескочи трапа. – Кинкейд надяна чифт ръкавици. – Да видим какво имаме тук. Алекс, ще имам нужда от ръцете ти – сложи си ръкавици.
От лявото бедро на момчето се носеше воня на разлагаща се плът, която беше толкова отвратителна, че дори Кинкейд потръпна. Някой се бе опитал да превърже раната, но ивиците бинт бяха подгизнали и изцапани със зелени и жълти петна от гнойта. Алекс усети как стомахът ù се преобръща, когато Кинкейд отстрани мократа превръзка. Зеленикаво-жълта гной с цвят на сополи се бе насъбрала в отворената рана, а разкъсаната плът около нея беше почерняла. Тънки червени ивици набраздяваха бедрото на момчето чак до коляното и се спускаха към чатала.
– Седемдесет и пет на четирийсет.
– Добре – отвърна Кинкейд и започна да попива с гъба насъбралата се в раната гной. Очите на момчето, което все още лежеше на носилката, потрепнаха и то издаде нисък стон.
– Знам – измърмори Кинкейд, докато работеше. – Знам, че боли, синко. Съжалявам, но няма друг начин. Ти само се дръж.
– Това е добре, нали, Док? Имам предвид кръвното налягане – каза Грег, отстранявайки потта си с ръка.
– Поне не е зле. Момчета, успяхте ли да научите някакво име, докато препускахте насам?
– Не, през цялото време не беше на себе си.
– Добре. Алекс, донеси две-три петдесетмилилитрови спринцовки с физиологичен разтвор и промий хубаво раната.
Алекс се радваше, че може да помогне с нещо. Докато тя инжектираше разтвора, Грег попита:
– Можеш да го спасиш, нали?
– Със сигурност ще се опитаме. Може да изгубим крака, но да караме едно по едно. Грег, облечи някакви сухи дрехи, преди да си пипнал настинка. Как е ръката ти? Някой от вас, момчета, да е ранен?
– Не, всичко е наред, Док – отвърна Грег, свивайки ръката, която бе пострадала преди три седмици.
– Добре, не искам да се налага да те кърпя отново. Ами останалите?
– Те са на около един ден път след нас.
– Хубаво. А сега изчезвайте и двамата оттук и ме оставете да работя. Пол, донеси ми комплект хирургически инструменти, ще се наложи да режем. И веднага му дай ципрофлоксацин.
Пол извади малко стъклено шишенце от почти празния медицински шкаф.
– Шефе, това е последният...
– Последният ципрофлоксацин, да, знам. Просто действай, Пол. Алекс, можеш да спреш с промивките. Отрежи останалата част от дрехите, за да виждам какво правя. – Кинкейд я погледна над маската си. – Дано да остане в безсъзнание.
Докато Кинкейд почистваше и отстраняваше мъртвата плът, Алекс се нахвърли върху панталоните на момчето, въоръжена с чифт хирургически ножици, а когато ги сряза, се зае и с онова, което бе останало от ризата му. Но щом сряза памучната материя, тя се дръпна ужасена назад.
– Отвратително!
– Какво има? – попита Кинкейд.
– Мисля, че... – Момчето имаше още една голяма рана от ухапване, възпалена, сълзяща и покрита с нещо, което приличаше на бял ориз – но тогава оризът се размърда. – Мисля, че има ларви на мухи.
– Наистина ли? – Кинкейд огледа внимателно раната, след което кимна. – Отлично.
– Как така отлично? – зяпна го смаяно Алекс. – Какво им е хубавото на ларвите?
– Те се хранят с мъртва плът, а след себе си оставят само здрава тъкан – обясни Кинкейд. – Погледни раната от тази страна. Тук има само жива тъкан. Алекс, опитай се да събереш малко от тия приятелчета в една марля.
– Дадено – отвърна колебливо тя, като изобщо не беше сигурна дали няма да припадне. Не можеше да се отърве от представата за хилядите мухи, които бръмчат около раните на момчето, кацат вътре и снасят яйца.
Но тогава ù хрумна една мисъл: „Хей, я почакай малко“.