Нещо метално издрънча на пода. Щом забеляза предмета, тя притисна ръка към устата си, за да не изкрещи.
Не беше нож. Нито пистолет.
А нейната свирка.
63
Реши да не буди Кинкейд.
Вече със сухи очи тя клекна до момчето и се опита да го върне в съзнание. Но тъй като не успя, измери кръвното му налягане, оправи венозната система, заслуша се в ускорения ритъм на сърцето му и докосна върховете на пръстите му, които бяха студени. Знаеше, че това не е добре и скоро можеше да се наложи да повика Кинкейд, но все още имаше време. Не ù трябваше нищо повече от няколко минути насаме с момчето. Само да можеше да го събуди...
Тя докосна свирката, която сега висеше на врата ù, скрита под медицинската униформа, само за да се увери, че е още на мястото си. Разбира се, че беше там. Значи, не сънуваше. Това нямаше нищо общо с начина, по който родителите ù бяха изчезнали в нощта. Това тук беше съвсем истинско и материално и тя разполагаше с всичко необходимо, за да нареди пъзела. Знаеше, че всички парчета са пред нея. Трябваше да открие само начина, по който да ги съедини.
„Мисли.“
Напуснаха хижата на рейнджърите на десети ноември. Ели беше отведена още на следващия ден, на единайсети. По думите на Харлан той я беше видял за последно около седмица или десет дни след това. Нямаше как да пита Харлан, който беше отлъчен от Рул още преди Деня на благодарността, но не беше ли споменал той, че са ги нападнали южно от града? Май беше точно така. Но момчето идваше от Орен, който се намираше на северозапад и на повече от осемдесет километра оттук.
Имаше два варианта. Или Ели бе успяла да стигне до Орен, или някой бе взел свирката от нея – вероятно, докато момичето все още се е намирало на юг – след което този някой се бе отправил към Орен. А момчето бе получило свирката или лично от Ели, или от някой друг. Както и да го погледнеш обаче, някой бе видял Ели, може би преди около шест седмици, точно когато Крис се бе върнал от Орен с книгите и със слънчевите очила.
Ами Лена? Сърдитата, начумерена, заядлива Лена, която също беше от Орен, бе направила опит да се върне там. Защо? Защото там имаше и други хора? Да, там бяха братята на Лена, които може би още бяха живи. Какво означаваше това – още един анклав с оцелели хора? Сигурно беше така.
Тогава Алекс си спомни как Лена процеди нещо през зъби на Крис, след което го сграбчи и се хвърли в обятията му...
А Крис ù беше казал: „Не е каквото си мислиш“.
Е, това вече го знаеше. Разбрала беше истината от целувката му, почувствала я бе в прегръдката му. И в неговата миризма.
Но щом като не ставаше дума за Лена и Крис като двойка, тогава защо беше всичко това? Припомни си отново цялата случка и едва сега осъзна, че езикът на тялото на Лена бе излъчвал не само гняв, но и отчаяние. По някаква причина Лена беше откачила. Но каква? Какво толкова бе в състояние да направи Крис...
„О, боже мой.“ Алекс ахна от изненада, когато всяко парченце си дойде на мястото и пред нея се разкри решението на един пъзел, което е било пред очите ù още от самото начало.
Въпросът не беше заради какво е отчаяна.
А заради кого е отчаяна.
Алекс реши, че най-сетне беше на прав път.
Изглежда, патрулирането имаше повече от един смисъл. Имаше патрули, които обхождаха периметъра на града и държаха настрана всички лоши типове. Но имаше и други патрули, които кръстосваха териториите извън Рул в търсене на провизии и почти сигурно се натъкваха на други оцелели. Нападенията на грабителите доказваха, че съществуват и други анклави, градове също като Рул. Именно тя бе предложила да се обединят помежду си. Но Крис беше отхвърлил идеята с твърдението, че не разбирала нищо.
Ами ако мъжете на Рул не бяха Войните на светлината, а онези на Мрака?
След като най-сетне позволи на тази мисъл да се прокрадне в съсзнанието ù, Алекс осъзна колко логично беше всичко това. Разбира се, че мъжете на Рул нападаха други селища. Помнеше какво се случи в Ню Орлианс след Катрина, в Багдад след нахлуването на вражеските сили, или когато се отбиваше в магазина в дните преди някоя голяма буря – пълен хаос, така да се каже. Рафтовете се опразваха със скоростта на светлината. Между стелажите хората стигаха до бой за няколко бутилки вода, а на опашките пред касите се блъскаха и предреждаха. Освен това крадяха. И мамеха. А понякога дори убиваха, за да получат онова, което искат.
Това, което ставаше сега, не беше много по-различно. Много хора бяха мъртви – не достатъчно млади, за да бъдат Пощадени, но и не достатъчно възрастни, за да останат живи. Трансформираните със сигурност не обикаляха наоколо за хляб и сирене. Но освен тях оставаха още много хора – немалка част от тях вероятно Пощадени – които бродеха насам-натам в търсене на основните неща за оцеляване: топлина, вода, храна и подслон. Обзалагаше се, че всички магазини са били опразнени скоропостижно. Достатъчно бе видяла, за да е сигурна, че това е самата истина. Навсякъде имаше много трупове, но никаква храна. Така че защо бе приемала за чиста монета, когато Крис, Питър или някой от патрулите твърдеше, че съвсем случайно се бил натъкнал на едно хубаво малко магазинче, в което никой друг не се е сетил да погледне?