Защото искаше да им вярва. Не, това не беше точно така. Просто не можеше да си позволи да не им вярва. Не искаше да се замисля прекалено надълбоко, защото им беше благодарна за подслона, топлината, храната и защитата, които ù осигуряваха. Но ако те – в това число и тя – имаха храна и лекарства, тогава някой друг беше лишен от тези блага. По този начин беше устроен светът – бил той „прекрасен и нов“, или пък не.
Значи, ако си Крис или Питър и си въоръжен до зъби, просто нападаш и взимаш, каквото ти трябва. Но Марджъри беше казала, че в градовете пускали хора с деца – защото децата били ценни.
Ами ако си натоварен със специална мисия и изпълняваш заповед, която е известна само на неколцина избраници?
Джес бе казала: „Сляпото подчинение на заповеди не те прави мъж“.
Ами ако заповедта е да намерят всички Пощадени?
Дори нещо повече. Да намерят всички Пощадени и да ги доведат в града, независимо на каква цена.
И да убият всеки, който застане на пътя им.
64
След един час кръвното налягане на момчето се понижи. Алекс събуди Кинкейд. Започнаха да му вливат системи, а Кинкейд използва последния допамин, опитвайки се да възстанови кръвното налягане на детето. Към края лицето на момчето беше толкова подпухнало, че приличаше на онези фигурки на Буда, които се подаряват за късмет.
Умря доста преди зазоряване, като нито веднъж не отвори очи.
65
Трябваше да се махне, въпреки Крис, въпреки онова, което се случаваше помежду им. Просто трябваше да се махне оттук.
Грег беше казал, че останалите се намират на един ден път от града. А това означаваше, че Крис и Питър ще бъдат тук съвсем скоро.
Така че трябваше да се махне, преди Крис да се е върнал, въпреки че не беше сигурна защо това е толкова важно. Като си спомни онази внезапна страст и глада, който бяха изпитали един за друг, стомахът ù се преобърна от страх. Дали нямаше да изгуби кураж, ако го видеше отново? Не, не, това беше лудост. Би било истинска лудост да не се възползва от шанса да избяга още сега. Каквото и да имаше помежду им... всъщност не беше сигурна какво е то, нито пък искаше да разбере.
Трябваше да избяга. Да избяга.
Кинкейд беше напълно изтощен и не разсъждаваше логично, иначе никога не би ù разрешил да вземе коня му и да се върне сама в града. Оставаха цели два часа до зазоряване, нощта беше плътна и мразовита със зелена и голяма колкото нокътя на палец луна. Когато напусна хосписа, тя махна весело с ръка на стражаря, който седеше увит в един намачкан поларен спален чувал зад двойната врата на фоайето. Стражарят, пенсиониран миньор, който не бе толкова немощен и възрастен като своите болни приятели, в отговор извика нещо, което тя не можа да разбере, но преположи, че най-вероятно е било „До скоро“.
– Разбира се! – извиси глас тя, но наум си рече: „Не бих се обзаложила на това“.
Ако имаше подходящ момент за бягство, той беше сега, преди Крис и останалите да са се върнали. Стражарите се сменяха в седем, но това не беше проблем. Конят на Кинкейд беше много по-едър и по-силен от Хъни и вероятно щеше да е и по-бърз от нея. Но тя трябваше да постъпи умно. Да избяга от града с празни ръце, би било чиста глупост, така че трябваше да събере, каквото можеше.
Тя докосна якето си и напипа дръжката на медицинския трион, който бе отмъкнала, преди да повика Кинкейд, както и тънките очертания на стоманения скалпел. Трионът не ставаше за оръжие, освен ако не възнамеряваше да удуши някого с него, но със скалпела лесно можеше да клъцне нечий нос. Разполагаше и с ножа за ботуш. Кинкейд имаше оръжие, но то беше в кабинета му. Къде би могла в момента да потърси нещо друго? Май никъде. Нямаше намерение да прониква с взлом в затвора, освен това познаваше само няколко улици в града и домовете на шепа хора. Сега като се замислеше, не знаеше дори къде живее Крис, което беше много жалко, защото в момента него го нямаше. Грег бе споменал, че всички мъже разполагат с по няколко оръжия, така че не смееше да си помисли какво можеше да намери в дома на Крис. Но нямаше смисъл да се терзае за нещо, което не би могла да промени.