Сега обаче ù хрумна, че напразно бе откраднала несесера от леля си. Изключено бе да стигне до Мирър Пойнт. Причините, довели я първоначално в Уакамау, бяха станали на пепел в онези изгарящи пламъци.
В което имаше голяма ирония, като се има предвид съдържанието на несесера.
– Тръгвам – рече Алекс. – Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.
– Не, няма. Мразя те.
„Добре де, добре.“
– Слушай, тръгвам по краткия път – показах ти го на картата – който се спуска право надолу към долината. Когато решиш да дойдеш...
– Няма да дойда.
– Не забравяй раницата си, не забравяй също да сложиш дисагите на Мина...
Ели запуши уши и рече:
– Нищо не чувам.
– ... защото нямам кучешка храна. Добре би било, ако успееш да преровиш раницата на дядо ти за допълнителна храна...
– Ла-ла-ла – запя Ели. – Ла-ла-ла.
– ... за допълнителна храна и вода. – Честно казано, не гореше от желание хлапето и кучето да идват с нея, но все пак Ели беше само на осем. Дори не си спомняше какво е да си на тази възраст.
Тя извади глока на баща си от раницата, пъхна пълнителя в пистолета и издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта. Стандартният глок нямаше външен предпазител. Това беше една от причините, поради които баща ù – навремето ченге – бе харесвал това оръжие. Прицелваш се и стреляш. И все пак, когато получи пистолета в наследство, тя монтира блокиращ спусъка предпазител. Просто ей така, без основателна причина – това беше преди чудовището да започне да изпраща димни сигнали – но може би подсъзнанието ù още тогава е било нащрек. Като се има предвид колко често бе оставала насаме с глока в мазето на леля си, времето, което ù отне да втъкне малкия бутон и да освободи предпазната пластина, вероятно обясняваше защо продължава да се държи. Една милисекунда беше достатъчно дълго време, за да промениш решението си.
След като провери предпазителя на два пъти, тя прибра оръжието и закопча кобура на десния си хълбок.
Ели бе спряла да си припява.
– Това за какво ти е?
„Защото Джак е мъртъв, защото цялата ни електроника е изпържена и защото, Ели, усещам миризмата ти. Усещам миризмата на кръв. Усещам също миризмата на кучето.“
– Малко предпазливост никога не е излишна.
– На кого е?
– Беше на баща ми. А сега е мой.
– Дядо ми казва, че оръжието е за убиване.
Сега нямаше време за такива разговори.
– Не се бави. Скоро ще се стъмни.
– Хайде, върви. – Ели затъкна слушалките в ушите си. – Не ми пука.
Алекс понечи да ù напомни, че айподът на работи, но реши да не бъде дребнава.
– Ще започне да ти пука, щом останеш сама по тъмно в планината.
– Няма да дойда.
– До после.
– Не се надявай.
– Както кажеш – отвърна тя и потегли, без да се обръща назад. Но дълго време усещаше на тила си погледа на Ели.
10
Пътеката беше много по-труднопроходима, отколкото бе предполагала. Склонът беше стръмен, хлъзгав заради телата на мъртвите птици, люспестите скали и крехкия, ронлив сив варовик. В продължение на векове ерозията от дъждовете и топенето на снеговете бе набраздила планината със стръмни улеи и фунии, в които се отлагаха всевъзможни отломки – изкъртени скали, паднали дървета – преди да бъдат завлечени в долината долу. След едночасово вървене бедрата и коленете я боляха до прималяване; лицето ù лъщеше от пот, устата ù бе пресъхнала от жажда, а ризата ù бе залепнала за лопатките на гърба. Спирайки, за да пийне вода, тя се съблече по суичър, завърза анорака за раницата си и махна шапката от главата си, за да усети хладната милувка на планинския въздух. Извади едната от двете бутилки от чантичката на кръста си и напръска лицето си с вода, при което дъхът ù пресекна заради мразовития въздух. Водата беше лукс. При други обстоятелства би била по-пестелива, но знаеше един поток, край който възнамеряваше да лагерува през нощта, и тъй като разполагаше с надежден филтър с вместимост от два литра, можеше да си позволи разхищението. Щеше да има нужда от всяка капка вода. Оттатък потока нямаше да има друга възможност да попълни запасите си, докато не пресече реката на около двадесет и пет километра оттам, а след това абсолютно нищо чак до самата хижа.