По навик държеше бутилката с водата в дясната си ръка, която не трепереше. Тогава обаче се спря и преди да се е усетила, прехвърли шишето в лявата и го стисна с все сили.
Лявата ù ръка бе твърда като скала. Нямаше дори помен от треперене. През последните няколко месеца бе натрупала мускулна маса с вдигане на тежести, но това не бе помогнало за треперенето. Но сега него го нямаше и тя се чувстваше много по-силна. Непобедима. Сякаш е в състояние наистина да контролира живота си, да се бори.
„Това е лудост.“ Още не бе дошла на себе си, но все пак нейното подобряване нямаше нищо общо с онова, което се случва след смъртта. Или... момент... нямаше, нали? Ами разказите за хора, излезли от кома, само за да се сбогуват? Като че ли мозъкът се намира на прага на смъртта и дава всичко от себе си за един сетен миг, всички сокове потичат така, че цялото тяло се разбужда за последен път. Е, май трябваше да се радва на мига, докато все още можеше.
Поднесе шишето до носа си. Продължаваше да изпитва недоверие към обонянието си, очакваше всеки миг да изчезне. Само че водата имаше един такъв чист и хладък аромат, който събуждаше у нея поредния оживял спомен: как баща ù я повдига на раменете си и, обвил силни длани около глезените ù, нагазва във водите на Горното езеро, пеейки: „Аз и старият Дан с пресъхнали гърла и души, зажаднели за вода... хладната, бистра вода“.
Остави водата да се разлее по езика ù, вкусвайки с наслада всяка отделна молекула, всеки прекрасен атом, всяка безценна частица от миналото.
„Е, поне е мокра!“ – рече си наум.
А това я накара да си поплаче още малко, тъй като баща ù имаше навика да казва същите думи.
Вдигна поглед нагоре, откъдето бе дошла, обхващайки с очи първо лявата страна на пътя, а после бавно и дясната. Кратко примигване на слънчевата светлина привлече вниманието ù. Това Ели ли беше? Раницата ù имаше ли метална рамка? Не, нейната „Хелоу Кити“ беше съвсем малка. По всяка вероятност имаше място за малко дрехи и четка за зъби. А може би и за книга, въпреки че, честно казано, Ели нямаше вид на дете, което обича да чете. В нейния случай по-скоро имаше Нинтендо Ди Ес[5], която обаче не би струвала повече от една тухла, също като айпода на момичето. В следващия миг Алекс установи, че светлината бе примигнала, отразена в една скала. Не е била Ели.
Тя въздъхна. Какво се бе случило? Десетки пъти бе прехвърляла сутринта в съзнанието си. Трябваше да намери разумно обяснение. Бог е свидетел, че разполагаше с достатъчно време за това. Физиката не беше нейният предмет, но затова пък по биология имаше отличен и знаеше, че мозъкът – както впрочем и по-голямата част от тялото – сполучливо работи с електричество.
Значи тази сутрин мозъкът ù бе откачил. Електрониката, всичко в твърдо състояние, бе дала на късо, също както и елените, птиците и кучето. Птиците определено бяха важни – беше свързано с начина, по който се ориентират... Магнитни полета?
Ръката ù не трепереше вече. Чувстваше се по-силна. След онази експлозия от нажежена до бяло болка главоболието ù, едно постоянно тихо бучене, бе изчезнало. Спомените ù се пробуждаха, тъй като обонянието ù се бе върнало, а заедно с него и вкусът към храната.
Но не ставаше дума за обикновено обоняние, нали така? Разполагала бе с достатъчно време да обмисли случилото се в момента, в който се бе приближила до Мина. Забелязала беше и позата на кучето: с оголени зъби и присвити уши. Съдейки по външния вид на животното, човек би казал, че нещо го е ядосало.
И тогава бе усетила онази особена първична миризма, а в съзнанието ù бе изскочила думата страх. Надушила бе самото куче и чувството, което то изпитваше. Мина се бе изплашила до смърт.
Ами в случая с Ели? Спомняше си острия амонячен полъх на урина и бакърения мирис на кръвта – както и още една неприятна миризма, която се процеждаше отнякъде по-дълбоко. Онази смесица между сутрешен дъх и вкиснато мляко. Това не беше ли миризмата на страха на момичето?
Какво беше общото между всички тези неща? Как се връзваха те заедно?
След още няколко секунди на размисъл тя се отказа. Всичко, с което разполагаше, бе известен брой факти, няколко теории и доста сериозни проблеми – като например да се разкара възможно най-бързо от тази планина и да намери вода преди мръкнало.
Колко дневна светлина ù оставаше всъщност? Погледна замислено слънцето. Човек би могъл да разбере колко е часът, стига да знае накъде точно е север, но да пукне, ако помнеше как става. Имаше нещо друго, свързано с времето, което също беше важно. Но какво? Опита се да разчопли това чувство по начина, по който като малка човъркаше някой разклатен зъб с надеждата да го накара да изскочи от джобчето във венеца. Нещо наистина важно във връзка с времето...