Храната обаче беше проблем. Глокът беше у нея, но с изключение на резервния пълнител, допълнителните амуниции – цяла една кутия – бяха изгубени заедно с останалата екипировка. Нямаше никаква представа как се ловува с пистолет и не възнамеряваше да прахосва патрони, за да разбере. Би могла да заложи капан. Не беше трудно да се изработи примка, но за да използва този метод за ловуване, трябваше да постави няколко капана, след което да стои и да чака, а това не влизаше в плановете ù. Риболовът определено беше възможност, и бездруго отиваха към реката, а рейнджърите се намираха само на няколко дни път оттам, най-много. В случай че се наложеше, можеше да кара даже на половин енергийно блокче на ден.
– Желатинът за какво ти е?
Тя стрелна поглед към Ели и се сгуши до покрития с лишеи дънер на едно дърво. Долината беше застлана с плътен килим от мъртви листа и плетеница от изсъхнали и прекършени стволове на дървета, чиито пречупени дънери завършваха с нащърбени, остри като клечки за зъби трески и бяха нашарени с ивици мъх. Алекс забеляза на едно дърво няколко изсъхнали заоблени гъби. Сярна гъба, ако не се лъжеше, което беше твърде жалко, защото знаеше, че е ядивна, само че по това време на годината беше прекалено късно за тях: прекалено късно, прекалено студено; всичко, което ставаше за ядене – папрат, дива череша, папур, воден шип – вече беше презряло или се срещаше рядко. Би могла да намери ядки – от американски орех или от бук. Жълъдите бяха за предпочитане, само че първо трябва да ги накиснеш, нали така? И то в продължение на няколко дни, ако си спомняше правилно. Вероятно по тази причина оджибве[6] са ги смятали за храна за гладни години – нещо, което ядеш само в краен случай. Е, засега не бяха чак толкова закъсали.
– Желатинът е незабавен източник на енергия – отвърна тя. – Смесваш го с вода и го изпиваш, преди да се е втвърдил.
– Гадост – направи гримаса Ели.
– Няма да говориш така, ако си гладна. – Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. Сега, когато денят си отиваше, въздухът бе станал много студен, но в него още се долавяше онзи особен лъх на изгоряло. – Усещаш ли тази воня? Мирише на изгоряла гума или нещо такова.
– Не. – Ели хапеше долната си устна. Слушалките за айпода лежаха провесени на врата ù. Изглеждаше някак смалена и окаяна и сега от нея се носеше единствено миризмата на урина и пот. – Виж, не паднах нарочно.
Алекс си помисли, че това беше най-доброто извинение, което щеше да получи от Ели.
– Никой не те обвинява. – Което беше лъжа, но какъв беше смисълът да спорят сега? – На всеки може да се случи.
Ели я изгледа продължително, след което, изглежда, прие въпроса за приключен, тъй като рече:
– Защо стрелят по нас?
– Не мисля, че стрелят по нас – отвърна разсеяно тя, погълната от въпроса дали не трябва да слезе до подножието на планината и да потърси раницата си. Нямаше как да проследи с точност описаната от раницата траектория, но ако съумееше да определи възможно най-прецизно настоящото си местоположение, имаше макар и малка вероятност да я намери. – Първите изстрели бяха от пистолет, а последвалите – от пушка. Обикновено пушките имат мерник, така че ако стреляха по нас, щяхме да разберем.
– Тогава по какво са стреляли?
– Нямам представа. – Пушките обикновено означаваха, че наблизо има ловци. А също и кучета. Дали не използваха кучетата за лов на елени? Това ù се струваше малко вероятно, тъй като ловният сезон официално не бе започнал, а и повечето ловци не използваха пистолети. Сега като се замислеше, първите няколко изстрела – повече от три, може би пет – бяха прозвучали бързо един след друг. Така че вероятно не е бил ловец, гърмящ хладнокръвно по някой елен, а човек, намиращ се в състояние на достатъчно силна паника, за да произведе поредица от гърмежи.
„Само това ни липсваше: шайка побъркани ловци.“
Розовият анорак на Ели подхождаше за случая – невъзможно бе да я вземат за елен – но нейният суичер беше черен. Със същия успех би могла да носи и мишена, като онзи елен в анимационното филмче на Гари Ларсън.
– Откъде знаеш толкова неща за оръжията?