– Баща ми ме научи.
– Но защо?
– За всеки случай, предполагам.
– Затова ли ти даде този пистолет?
– Аха. – Не искаше да навлиза в темата. Започна да нарежда отново наличната екипировка за оцеляване. – Виж, смятам да пообиколя храсталаците в подножието на планината да видя какво е положението. Ако преходът не е прекалено тежък, може да има смисъл да потърся ек... – Гласът ù пресекна.
Черният несесер лежеше в ръцете на Ели.
– Леле, наистина е тежък. – Започна да си играе с ципа. – Може би има храна...
– Не! – Алекс дръпна несесера от ръцете на смаяното момиче. – Тук... тук... няма храна.
– Боже, да не си откачила?
– Аз... – Алекс мушна несесера в чантата на кръста си и закопча ципа. – Лично е.
– Все едно. Аз оставам тук.
– По-добре ела с мен.
– Не искам.
– Виж, аз... – С периферното си зрение долови смътно движение, рязко завъртя глава надясно и взе да претърсва с очи гората. Листата зад гърба ù прошумоляха тихо и тя се обърна тъкмо навреме, за да зърне макар и за миг силуета на нещо черно, което се шмугва в шубрака – тогава усети вонята, по-първична и по-дива дори от страха на Мина. Някакво животно, но какво? В гората имаше койоти и вълци. Не можеше да определи с точност. Тревожеше я миризмата, която изпълваше всичките ù мисли и за която се опитваше да намери някакво обяснение.
„Как е възможно това? Хората не са като вълците и кучетата, но мисля, че аз долавям миризми, които са недостъпни за повечето хора. Ели не усеща онази сладникава воня на изгоряло и мога да се обзаложа, че не е усетила и тази.“
Като по даден знак Ели хвърли уплашен поглед през рамо, след което попита:
– Какво има?
– Нищо. – Нямаше представа каква бе тази миризма, не би могла дори да я опише с думи. Ако не беше вонята, щеше да си помисли, че е било просто игра на светлината. – Стори ми се, че видях нещо, това е.
– Нищо не виждам.
– Вече го няма. Може да съм се заблудила, но не знам дали е разумно да оставаш сама.
– Не ми пука какво мислиш. – Лицето на Ели беше навъсено. Дънките на момичето бяха скъсани на едното коляно, което беше ожулено. Розовият анорак беше разпран, а изкуственият пълнеж се сипеше оттам на бели фитили. – Изморена съм, не те харесвам и точно в този момент не мърдам оттук.
Е, това май изчерпваше всичко.
– Добре. Ако имаш нужда от нещо, викай.
– От теб нямам нужда.
– Няма да се бавя повече от петнайсет минути.
– Не ми пука, ако ще изобщо да не се върнеш. – Ели натъпка слушалките в ушите си.
Остана без въздух, след като двайсет минути си пробива път със сетни сили през едно обрасло с бодливи храсти хълмче и гази сред купища изпотрошени клони. Гората протягаше към нея остри зъби и нокти, скубеше косата ù, дереше лицето ù, жулеше глезените ù. Тя се спря, изтри потта от челото си и започна да обмисля проблема, сякаш решаваше геометрична задача.
а) Ако разполагаше с повече време...
б) Ако с нея нямаше дете, за което да се тревожи...
в) Щеше да има доста добри шансове да намери екипировката си.
г) И все пак, ако съдеше по намерените до този момент остатъци, раницата ù най-вероятно бе разпокъсана до неузнаваемост, а съдържанието – разпиляно из планината като останки от самолетна катастрофа.
д) Така че от раницата нямаше и следа.
Пое по обратния път, като се опитваше да изрови от паметта си какво бе запомнила от картата. Ако побързат, биха могли да изцедят още седем-осем километра път преди мръкнало. Така щяха да се доберат до един къмпинг, където планираше да пренощуват, нали така? Къмпингът вероятно се намираше на около километър встрани от главната пътека и сигурно разполагаше с място, предназначено за палене на огън, което щеше да ги улесни. Ако извадеха късмет, биха могли да открият също и подслон.
Тръгна към едно мръснорозово петно, което зърна сред дърветата. Ели стоеше с гръб към Алекс и се взираше в нещо на земята. Тогава Алекс забеляза събраните накуп принадлежности от комплекта за оцеляване. Какво? Спомняше си добре, че ги бе прибрала. Отказала се беше да вземе чантата със себе си, тъй като не бе смятала да се бави дълго, така че какво я бе прихванало...
– Хей! – Тя се провря през храстите. – Какво правиш?
Като чу гласа на Алекс, Ели подскочи, хвърли уплашен поглед през рамо и явно остана недоволна от видяното, тъй като се изправи рязко и заотстъпва назад с вдигнати нагоре ръце, още щом Алекс изскочи с гръм и трясък от гората.
– Само разглеждах!
Алекс погледна надолу, при което сърцето ù се сви.
Несесерът беше отворен.