12
– Нищо нямаше да открадна – каза Ели. Гласът ù беше малко лепкав, а дъхът подправен с щипка канела. – Исках само да помогна.
– Да помогнеш ли? – Гласът ù беше дрезгав и пресипнал от гняв. – Изяла си цяло енергийно блокче.
– Бях гладна. – Ели я стрелна с предизвикателен яден поглед, което обаче ù придаде още по-жалък вид. На бузата ù проблясна сълза.
Идеше ù да удуши хлапето. Не ставаше дума единствено за енергийния десерт.
– Изяла си дажбата за един ден...
– Беше само едно блокче...
– Искала си също да разбереш какво има в несесера! Това е истинската причина да тършуваш из нещата ми.
– И какво от това? – извика Ели и тропна с крак. Очите ù пламнаха. – Какво толкова? Вътре има само една библия и две торбички. Защо разнясаш тези боклуци навсякъде?
– Не са боклуци. – Библията на леля Хана лежеше на земята. Книгата нямаше ососбена връзка с първоначалния замисъл, но беше достатъчно тежка, за да притиска двата яки найлонови плика.
Ели бе изровила също и писмото. На плика бе изографисано името Александра Бетани със странно на цвят лилаво мастило, а хартията ухаеше едва забележимо на лавандула и ароматни билки. Алекс бе пъхнала наслуки писмото в библията, без да е имала предвид някой точно определен пасаж. Никога не бе гледала на библията като на средство за гадаене, но по една случайност писмото бе попаднало в книгата на Йов: „затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел.“[7]
– Това ти ли си?
Алекс не отговори. Тя обърна плика в ръката си и забеляза, че капачето от опаката страна беше непокътнато. Пъхна писмото обратно в „Книга на Йов“ и постави библията на дъното на несесера. След това внимателно обхвана в ръце по-големия от двата найлонови плика. Пликът беше тежък, може би осем фунта, и лесно би могъл да се скъса, но наблюдателният ù поглед не установи никакви пролуки и цепнатини. Съдържанието беше на бучки, сиво на цвят, и се ронеше в ръцете ù като пясък, което почти успя да я наведе на мисълта, че беше само прах.
– Защо носиш пръст със себе си? – попита Ели.
13
– Ще спираме ли скоро? – Когато Алекс не отвърна, Ели опита отново. – Мръква се. Ще спираме ли...
– Да – отвърна Алекс, без да се обръща. Вървели бяха приблизително два часа, както предполагаше Алекс, с равномерно темпо и в пълно мълчание. Слънцето облизваше върхарите на дърветата точно зад тях и светликът му гаснеше; следобедът преминаваше в нощ. Станало беше още по-мразовито, балдахинът на високите гъсти борове държеше в плен студа. Плътен килим от борови иглички заглушаваше стъпките им, сякаш крачеха по пелена от дебел сняг.
Отпред забеляза разнебитена указателна табела, която беше закачена на един дъб и висеше килната наляво на един-единствен ръждясал гвоздей:
Хълма на мъховете 15,6 км
Огнена планина 22 км
Езеро Луна 51,5 км
Стомахът на Алекс се сви. Повече от петдест километра до езерото? Излизаше, че е по-далече, отколкото бе пресметнала. Ако екипировката ù беше тук – и особено картите – вероятно би могла да измисли по-кратък маршрут.
„Да, но тях ги няма, така че спри да се вайкаш. Просто запази спокойствие; можеш да се справиш и без тях.“
Още една стрелка, килната под ъгъл от четиридесет и пет градуса и сочеща на северозапад, услужливо подсказваше, че след не повече от половин километър можеха да се подслонят в къмпинг „Смърчова долина“. Това беше добре.
– След около петнайсет минути ще бъдем в къмпинга – каза Алекс. – Ще прекараме нощта там.
– На открито?
– Може да има подслон.
– Но там няма вода, няма... нищо.
– Ще намерим вода. На картата видях един поток.
– Поток ли? Но... къде ще се изкъпя? Нямаме дори палатка. Не искам да оставам в гората. Нощем тя е зловеща.
Дали и тя е била такава напаст като дете?
– Слушай, Ели, нямаме друг избор. Ще спим в гората. Ще пием каквото успеем да пречистим. Ще делим храната си. – Тя спря за момент – май не спираше да ù го натяква – след което продължи: – Ако извадим късмет, след няколко дни ще бъдем при рейнджърите. Аз също не преливам от щастие, но положението е такова. Така че можеш да мрънкаш, колкото щеш, но с това нищо няма да промениш, разбра ли?
– Не, не разбрах. – Последва ново тупване с крак, само че този път по-приглушено отпреди заради боровите иглички. Ако детето изобщо бе изпитало някаква вина за свитата храна, това чувство бързо се бе изпарило. – Не искам да оставам тук. Не искам да спя в гората. Освен това не си нося спалния чувал. Искам баня. Искам да взема душ. Искам да си измия косата.