Край студеното огнище се виждаха двама души: момиче и момче. Момичето беше русо и носеше сиво-син суичер, на който се четяха думите „Самървил Хай“, и тенис ракета с шарка на бели пламъци.
Боже мой! Та тя познаваше това момиче. Откъде ли? Точно така, когато бе спряла да зареди и да телефонира на леля Хана.
Това беше Русата конска опашка.
Момчето не ù беше познато, въпреки че сигурно е било в същия автобус. Беше източено, с въздълги крака и глава, която приличаше на платформа. На суичера му, светлосин на цвят, се виждаше същия надпис, както и една баскетболна топка.
В някой друг живот те биха могли да бъдат просто две деца, излезли на пикник.
Само дето тези две хлапета не дъвчеха сандвичи.
Там имаше и една жена с вид на грижовна баба, която лежеше просната на земята с отметната назад глава и зинала уста. Чифт очила на верижка се валяха в прахоляка до нея. Съдейки по засъхналите струйки кръв на дясната ù буза, едното ù око го нямаше.
Също както и гръкляна.
Кожата беше издрана, възлестата тръба на дихателния канал стърчеше навън като тлъста тения. Кръвта – а кръв имаше много – бе засъхнала под формата на широк ръждивокафяв лигавник на гърдите на жената. От начина, по който бяха свити ръцете ù, Алекс предположи, че е стискала стомаха си, преди да умре. Но това явно не ù бе помогнало особено много, тъй като червата ù се бяха изсипали навън в тъмна засъхнала бъркотия, напомняща за купа лигави спагети.
Момчето и момичето се хранеха. Или, по-точно, се тъпчеха. Устите им бяха оцапани с кръв, която се отцеждаше на капки по брадичките им, подобно на разтекъл се грим на клоун. Момчето изсумтя и напъха ръка в корема на жената, след което взе да ровичка вътре, изваждайки накрая оттам нещо, което приличаще на черен дроб и беше толкова меко, че Алекс долови силно жвакане от месестата субстанция, която сълзеше на капки между пръстите му.
„Мили боже!“ Алекс усети, как в гърдите ù се заражда тихо стенание, и за да го заглуши, затисна с ръка устата си. Пред погледа ù причерня, започна да ù се вие свят.
Русата конска опашка посегна с писък към апетитната гозба на своя спътник, но тогава баскетболистчето изръмжа заплашително и отблъсна протегнатите ù ръце. Смръщила вежди – да, тя беше ядосана – Русата конска опашка тръсна отривисто глава, при което кирливите ù коси се люшнаха насам-натам. Тогава момичето извърна гръб от него и заби два вдървени пръста в лявото око на жената, след което го изчопли от мястото му. Тя размаха победоносно лигавото кърваво топче, сякаш да подразни своя приятел, но вместо да ù обърне внимание, той продължи да нагъва плячката, с която се беше сдобил. С още едно тръсване на главата Русата конска опашка пъхна окото в устата си като зърно грозде.
В този миг Ели издаде тъничък, но отчетлив писък.
Сърцето на Алекс щеше да експлодира в гърдите ù. „Не, млъкни, Ели, млък...“
Момчето и момичето притихнаха.
„Не, не, не...“ Алекс наблюдаваше с нескрит ужас как Русата конска опашка настръхва, след което, вирнала нос, започва да души. Изучава въздуха, проверява за натрапници, опитва се да улови нечия миризма. Алекс мигом проумя истината. Та нали тя също бе надушила всичко това – мъртвата жена, изгорялата палатка, страха на Ели.
Двете с Ели трябваше веднага да се махнат оттук, можеше да се наложи дори да се спасяват с бягане. Беше достатъчно светло, за да виждат пътеката. Ако направо си плюеше на петите, би могла да им избяга. Алекс щеше да издържи. Събитията от тази сутрин я бяха изтощили, но слава богу, последната химиотерапия бе приключила преди няколко месеца и силите ù се бяха възвърнали. Само че тия деца са били доскоро атлети, а сега се държаха като животни. Истински животни. Така че сигурно бяха доста бързи и дори тя да успееше да избяга, не вярваше в шансовете на Ели.
Изведнъж осъзна, че ръката ù се бе плъзнала към глока и бе разкопчала предпазния ремък, без изобщо да си дава сметка за това. Можеше ли да го направи? Досега беше стреляла единствено по мишени, никога по нещо живо, и съвестта ù каканижеше непримиримо: „Не, те са деца. Те са на моята възраст. Не бих могла да ги застрелям просто ей така“.
Но така и не стана нужда да проверява.
Спаси ги един гарван. Окуражен от липсата на реакция към неговото присъствие, гарванът – доста едър и също толкова глупав – реши да си опита късмета. Той подскочи до баскетболистчето, поколеба се и посегна към едно търкулнало се на земята парче от мръвката с вид на черен дроб.