Със скоростта на змия момчето улови гарвана за гушата. Птицата изграчи силно от изненада. При този звук останалите гарвани, цял орляк, се вдигнаха във въздуха като някаква креслива черна маса. Изгубила концентрация, Русата конска опашка се извърна към момчето, което се бореше със съпротивляващия се гарван. Птицата, която беше много силна, се извъртя и издра с нокти лицето на момчето. Баскетболистчето загърголи от болка и я пусна. Гарванът се измъкна от хватката му в облак от оскубана перушина. Едното му крило беше прекършено, но въпреки това той се отдалечаваше бързо, като подскачаше и правеше опити да излети с другото си крило.
Бягството му почти успя.
Ала Русата конска опашка се завъртя на пети и се втурна напред, сякаш спринтираше, за да посрещне далечна топка. Тя беше дяволски бърза, забеляза в този момент Алекс.
Птицата взе да надава силни, хрипливи крясъци. А Русата конска опашка врещеше от въодушевление.
– Давай! – Алекс подкани Ели с нисък, но настойчив шепот. – Не поглеждай назад! Просто давай все по пътеката и не спирай да бягаш!
Без да отрони нито дума, Ели се хвърли напред, прелитайки толкова шумно през храстите, че Алекс изтръпна от ужас. С ръка на глока тя хвърли неспокоен поглед през рамо, но най-вероятно пронизителните крясъци на гарвана бяха заглушили шумното бягство на Ели или пък Русата конска опашка се забавляваше твърде много.
Момичето сключи ръце около шията на животното и я изви с нечовешка жестокост. Шията на гарвана изпука с остър хрущящ звук, също като ядеца на Деня на благодарността, след което Русата конска опашка изтръгна главата от тялото с радостен писък.
Алекс не изчака да види какво ще последва. Тя се обърна и хукна напред.
15
– Алекс?
– Ммм?
– Ще се измъкнем ли оттук?
– Разбира се. – Алекс прегърна момичето още по-силно, но не от привързаност, а по необходимост. Колкото по-малко пространство имаше между тях, толкова по-топло щеше да им бъде. А под тях гнездото им от листа и клонки пукаше като сух целофан. Скалъпеният надве-натри подслон беше удобен, почти приятно топъл заради телесната им температура, която се задържаше от плътния, дебел три стъпки пласт от сухи листа. – Всичко ще се оправи. Още ден или два и ще бъдем при рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи.
Тичаха, докато небето не пламна в смразяващ кръвта аленочервен залез, напомнил на Алекс за онази невероятно известна картина, изобразяваща човек, който стои на някакъв мост и крещи[8]. Тичаха, докато това странно сияние не избледня, а после продължиха да тичат още известно време, препъвайки се на светлината на електрическите фенерчета, докато накрая Алекс не долавяше нищо друго освен миризмите на гората и на самите тях. По това време, тъй като луната още не беше изгряла, гората тънеше в мрак и беше твърде опасно да продължат пътя си.
Ели не бе пожелала да сложи нищо в устата си. Алекс не я винеше за това; нейният стомах също се бунтуваше, почти както след химиотерапия, и тя се чувстваше изцедена заради преживения ужас през този кошмарен ден. Стиснала в ръце безполезния си айпод, Ели наблюдаваше как Алекс подготвя подслон от борови клонки и паднали дървета. По пътя за насам момичето бе повърнало и Алекс трябваше да използва ризата си, за да изтрие по-голямата част от бълвоча по лицето и анорака на Ели. После успя да придума детето да сдъвче влажната вътрешна кора на една тънка клонка от бял бор: „Има вкус на лимонови бонбони. Честна дума, Ели“. Боровете също бяха храна за гладни години; от племето оджибве стривали изсушената дървесна пулпа на брашно – идея, която Алекс обмисли за кратко, но после отхвърли. И бездруго нямаха намерение да се заседяват тук повече, отколкото се налагаше.
Но не ги чакаше нищо добро, ако Алекс не успееше да намери вода, и то скоро. Бяха оставили потока зад гърба си и за нищо на света не биха се върнали обратно, не и с ония деца в гората. Нямаха друг избор освен да се надяват, че пътеката ще пресече коритото на още някой поток, тъй като с това темпо до реката оставаха три дни път. Лоша работа.
– А какво ще ядем? – попита Ели.
– Имаме „Джелоу“ и енергийни десертчета.
– Но аз изядох едното.
– Няма нищо, Ели. Била си гладна, не се тревожи.
– Но аз го откраднах.
Алекс реши да пробва с друг подход:
– Щом стигнем до реката, ще напълним шишетата с вода и ще наловим малко риба.
– Но ти каза, че риболовът щял да ни забави.
– Е, не е задължително. Ако имаме сили, ще вървим по-бързо. Въдицата и стръвта са още у теб, нали?