– Ъхъм – гласът на Ели беше дотолкова лишен от цвят, че звучеше прозрачен като стъкло.
– Значи, сме уредени.
– Ами ако рибата не кълве?
– Разбира се, че ще кълве. – Тогава нещо ù хрумна. – Дядо ти те взе от училище, за да дойдете в планината, нали така? И кога трябваше да се върнеш?
– На училище ли? Ъ… във вторник.
Днес беше събота.
– Значи е трябвало да се прибереш най-късно в понеделник. У вас има ли някой?
– Само госпожа Пиърс. Тя живее до нас, прибира пощата и прави нещо с лампите.
– Ето какво тогава. Ако не се върнете до понеделник, госпожа Пиърс ще се разтревожи. Тогава сигурно ще телефонира на рейнджърите при входа на парка или на другите в хижата. Не бих се учудила, ако са научили за вас, докато успеем да се доберем дотам.
– А за теб никой ли няма да се безпокои?
– Със сигурност ще се притеснят, но не и веднага. – Хрумна ù, че без часовника си лесно би могла да изгуби представа за дните. Още един проблем, за който да се тревожи. Би могла да отбелязва резки на някоя пръчка…
– Ами ако госпожа Пиърс не се разтревожи? Ами ако преди това минат няколко дни?
– Слушай, няма смисъл да се тревожиш, че можело тя да не се разтревожи. Не го мисли. Хайде, опитай се да поспиш.
– Не мога. – Нещо прошумоля, когато Ели се завъртя. – От тези листа получавам сърбеж.
– Опитай.
– Ами ако… ако онова момиче… ако те…?
– Успокой се. Това няма да стане.
– Но откъде знаеш?
– Защото тичахме дълго, а те не се появиха. Освен това вече е тъмно. Ако искаха да ни догонят, досега да са го направили.
Мълчание.
– Но защо правеха онова нещо? Защо им беше да…
– Не знам. – Вероятно мозъкът им бе дал на късо и децата бяха откачили също като елените и птиците. Но птиците се бяха върнали към нормалното си състояние, както и Ели, а яденето на хора беше далеч, много далеч от всякакви норми. Само мисълта за това караше кожата ù да настръхне, а зъбите ù да затракат. Онези деца убили ли бяха жената? Трябва да е било така. Тя изглеждаше доста възрастна, на около петдесет или шейсет, така че сигурно не е било трудно за тях да се справят с нея. Алекс виждаше цялата сцена в главата си, като един от онези филми по „Анимал Планет“: децата нападат, скачат, нахвърлят се върху жената, след което разкъсват корема ù и изтръгват гръкляна ù със зъби.
„Боже, все едно са животни!“ Мисълта за това я накара да потръпне. Ами онази ужасна миризма? Вонеше на… не беше сигурна… прегазено животно, само че онова зловоние беше някак старо. Не, това не беше точната дума.
Децата миришеха на... подивяло. Тя бяха подивели. Приличаха на зомбита – само дето бяха живи, а не се връщаха от смъртта. Или пък може би бяха умрели, след което... Не, това е невъзможно. Или напротив? Боже, нямаше никаква представа. Знаеше само, че цялата им електроника се бе изпържила, както всъщност и мозъците им. Мозъците на всички тях бяха дали на късо: на животните, на онези деца, нейният и на Ели. Досега смяташе, че тя е единствената, претърпяла промяна – тъпо предположение, но до този момент не бе разполагала с достатъчно факти. Божичко, изобщо не ù бе минало през ума, че Енергийният срив може да е обхванал по-голяма територия: не само планината, но също и долината. Планината се издигаше на колко, на осем километра зад тях? Така че ако Енергийният срив бе засегнал район с форма на окръжност, да речем с радиус от осем километра, което повдигнато на квадрат и умножено по „пи“ прави...
„Боже мой!“ Дъхът ù секна. Сто и осемдесет квадратни километра? Районът на Уакамау беше огромен, почти шестстотин и петдесет квадратни километра. Ако се окажеше права, Енергийният срив бе засегнал една пета част от това диво място – предимно суша. Колко хора правеше това? Толкова на север пикът на есенните цветове бе отминал преди цяла седмица, което означаваше, че хилядите туристи вече си бяха отишли.
Какво се бе случило обаче с онези деца? Тяхната промяна беше коренно различна от нейната.
„А може би не.“ Припомни си как Русата конска опашка бе подушила въздуха. „Ами ако тяхното обоняние също се изостря? Ами ако това е само първият стадий?“
Трескавите ù мисли се втурнаха обратно към изстрелите от пушка. За първи път ù хрумна, че въпросът вероятно беше не по какво, а по кого са стреляли онези типове.
Дали същото щеше да се случи и с нея? Боже, по-скоро би пуснала куршум първо в своята глава. Ами ако не забележеше, преди да е станало прекалено късно? И дори по-лошо, какво щеше да стане, ако не пожелаеше да спре промяната? Ако ù беше все едно?