– Алекс? – разнесе се гласът на Ели в мрака. – С нас ще се случи ли същото, което беше сполетяло онези деца?
Като чу мислите си, изречени гласно от Ели, я полазиха тръпки.
– Не – отвърна автоматично Алекс. – Мина твърде много време. Вече трябваше да се е случило.
„Лъжкиня.“ Гласът беше съвсем слаб, едва доловим шепот, който се прокрадна в ума ù. „Нищо не знаеш със сигурност. Променила си се и още продължаваш да се променяш. Усещаш миризми – усещаш също ù емоции. Енергийният срив се случи тази сутрин, а я виж само колко различна си отпреди. Виж колко бързо се бяха променили онези деца. Може би тяхната участ просто не те е застигнала още.“
„О, я млъкни!“ Сега не можеше да мисли за това. Нито сега, нито когато и да било. Искаше само да затвори очи и нищо да не сънува; да се събуди в собственото си легло и да установи, че това е било само кошмар и нищо друго.
– Хайде, стига – обади се тя, – заспивай. Утре ни чака дълъг ден.
– Страх ме е да заспя – отвърна Ели. – Ами ако щом се събудя на сутринта, не съм вече аз?
– Всичко ще бъде наред.
– Откъде знаеш? Може да умрем.
– Не, няма. Не и днес. – Поредният автоматичен отговор, в който звучеше черното чувство за хумор – или за реалност – което бе развила през последните две години. – Няма да е и утре.
Мълчание.
– Съжалявам за Мина. Отказа да тръгне с мен. Изобщо не успях да я накарам.
– Направила си каквото е зависело от теб – отвърна Алекс, въпреки че не беше убедена в това. Детето мразеше кучето.
– Как мислиш, дали е добре?
– Не знам, Ели. Но ми се стори доста умно куче.
– Може да подивее.
– Може. Не съм сигурна за колко време подивява едно куче. – „Ако гладува, може би доста бързо.“ Но този път се обади нейният глас, а не онзи шепот.
– Дядо казва, че в Уакамау има много диви кучета. И също, че хората ги оставяли тук, защото били убедени, че им правят голяма услуга, като ги пускат на свобода, а всъщност ги обричат на глад, особено онези, които не подивяват.
– Като се тревожиш за Мина, това няма да ти помогне.
– Аз... – Мълчание. – Иска ми се да имах още един шанс.
– За какво?
– За всичко. Ще ми се да бях по-мила с дядо – прошепна Ели отчаяно. – Ще ми се да бях по-мила с Мина. Ако бях по-добра, може би мама нямаше да си тръгне.
Не беше сигурна какво да ù каже.
– Дядо ти каза, че е заминала, когато си била съвсем малка. Едва ли е било заради теб. Та ти си била още бебе.
– Може и така да е. Татко имаше нейни снимки, но не обичаше да ги гледа, защото го натъжаваха. – Ели замълча за момент. – Вече дори не помня как изглеждаше татко. Всичко ми е в мъгла. Но му бях много ядосана.
– Защо?
– Защото замина, въпреки че му казах да не го прави. Отговори ми, че се налагало, защото това му била работата.
Алекс разбираше как се чувства тя.
– Понякога, когато ти е мъчно, е по-лесно да си сърдит.
– А ти сърдиш ли се на твоите родители?
На гърлото на Алекс заседна буца.
– Постоянно – отвърна тя.
Ели заспа скоро след това, ала умората попречи на Алекс да се отпусне. Мислите ù бяха неспокойни и тя не можеше да си намери място, беше нервна, краката ù шаваха конвулсивно. Усещането ù напомни за онзи път, когато Барет ù включи едно лекарство, което трябваше да спре драйфането по време на химиотерапия – дали не беше „Реглан“? Не си спомняше. През последните години бе изпробвала достатъчно хапчета, за да помогне на цяла една малка армия от фармацевти да се задържи на пазара. Проблемът с лекарствата беше, че дори тези, които трябваше да неутрализират страничните ефекти, също имаха странични ефекти. Като например сърбежа, който получаваше от „Реглан“-а, едно ужасно усещане, че цялото ти тяло е полазено от мравки. А това я караше да изглежда тромава и противна, което си беше гадно.
Тогава се разнесе далечният вой на койот, прозвучал като проскърцване на ръждясала панта. Може би беше най-добре да остане на пост. Все пак наоколо се навъртаха животни, както и онези две деца канибали с изпържени мозъци. Кой знае какво – или кого – смятаха да похапнат за десерт. Да направи една обиколка на лагера. По-добре това, отколкото да лежи тук на тръни. Когато посегна към глока, който бе свалила заедно с чантичката за кръста, преди да си легне, тя трепна заради рязкото изхрущяване на листата, което обаче не разбуди Ели.
Алекс стисна оръжието. Неговата твърдост ù вдъхваше сигурност, също както и ароматът му: на оръжейно масло и лек металически дъх на изгорял барут. Кобурът излъчваше мириса на удобни обувки, примесен с едва доловимия лъх на пот – миризма, която не беше нейна; и тя знаеше това.