„О, татко, кажи ми как да постъпя.“ Гърлото ù се стегна. Той дали би разбрал, ако ù се наложеше да използва пистолета? Ами майка й? Защото ако промяната не спреше дотук – ако се превърнеше в едно от онези деца – тогава щеше да се наложи да прояви твърдост, да предприеме нещо, преди да е станало прекалено късно. Освен това не можеше да се каже, че никога не бе мислила за самоубийство. Ако ще да я вземат за луда, но самоубийството беше начин да вземе нещата в свои ръце, да се пребори с чудовището – неканен натрапник, който никога не бе възприемала като част от себе си. Да отнеме живота си, преди той да е довел работата си докрай, беше все едно да бръкне с пръст в окото на чудовището, да го лиши от крайната победа. Но сега с чудовището вероятно бяха неразривно свързани, едно цяло, и това променяше всичко.
„Чудовището ще бъда самата аз. Ако използвам пистолета, никога няма да се отърва от него. Така ще убия само себе си.“
Тогава ù хрумна друга, още по-ужасна мисъл. Ами ако с нея всичко е наред, но пормяната настъпи у Ели? В състояние ли е да застреля едно малко дете?
Боже, всичко беше толкова объркано! Тя се измъкна бързо от убежището и примигна, за да отпъди парещите сълзи. След топлината на заслона от сблъсъка с мразовития горски въздух зъбите ù затракаха и няколко мига тя продължи да стои в мрака, разтреперана, със стегнато гърло. Дъхът ù хриптеше сподавено и тя притисна ръка към треперещите си устни, за да заглуши едно ридание. „Престани, престани!“ Трябваше да се вземе в ръце. Чакаше я много работа. Работа, която само тя можеше да свърши. Ели беше още дете, затова Алекс беше тази, която трябваше да ги измъкне оттук. Така че време за самосъжаления нямаше...
Тя се сепна.
Времето. Самолетът. Онзи самолет. Ето какво я бе глождило цял ден: едно чувство, което прилича на зъбобол, някакво безпокойство, свързано с времето. Самолетът не беше се върнал, а той винаги се връщаше по едно и също време, всеки ден.
Не бе чула самолета по време на обратния му полет.
Започна да отмята възможностите. Вероятно самолетът се бе развалил и затова не е могъл да излети. Или просто не беше го забелязала. Вниманието ù беше погълнато от множество други неща. Може би в долината двигателите на самолета не се чуваха или пък той бе променил летателния си курс. Може би в събота вечер не се връщаше на обичайното летище. Може би се прибираше в неделя.
Ами ако самолетът е бил във въздуха по време на Енергийния срив? Би ли могъл да катастрофира? Опита се да си припомни събитията от тази сутрин час по час. Самолетът бе прелетял над нея в 7,50. Енергийният срив беше в 9,20, има-няма деветдесет минути след това. Къде би могъл да е самолетът по това време? Всичко зависеше от скоростта, нали така? Може би се бе приземил преди Енергийния срив. А може би не. В случай на катастрофа дали щеше да го чуе? Не ù се вярваше.
Но ако допуснем, че е трябвало да го чуе, значи самолетът не е катастрофирал, а е летял по обичайния си курс в събота следобед. В такъв случай или вълненията ù бяха попречили да го забележи, или самолетът не е могъл да излети, а ако това беше вярно, тогава щеше да се окаже, че онова нещо е много по-голямо от сто и осемдесет квадратни километра.
Имаше два начина да разбере. Да изчака до сутринта, да се ориентира и да се ослушва за самолета. Ако прелетеше над долината или недалеч от нея, тогава щеше да го чуе. В случай че не го чуеше обаче, това не означаваше непременно най-лошото, но би повдигнало много въпроси у нея.
Или пък...
Едно нещо прави впечатление, когато си далеч от хората и градовете: липсата на светлинно замърсяване. Дори в лунна нощ следваше да може да забележи самолети, прелитащи на голяма височина. Първо трябваше да открие пролука сред дърветата. Сега, когато очите ù бяха привикнали, тя различаваше добре близката околност: тъмна мозайка от проядени от молци сивеещи кръпки в краката ù, наситеночерните очертания на дърветата, извисяващи се над приземието на гората, слабото мъжделеене на луната, която проблясва през пролуките в горския балдахин като помътняла сребърна монета. Луната грееше някак приглушено. Не толкова ярко, колкото бе очаквала. Светлината ù сивееше. Странно. През четирите дни, които бе прекарала напът, луната постепенно нарастваше. Последния път, когато я видя, не беше ли тя в крайната си фаза? Всъщност може би залязваше.
Отляво забеляза по-ярък сноп сребристосива светлина, което ù подсказа, че там има по-голяма просека сред дърветата, и тя пое нататък, заслонила очите си с ръка, за да се предпази от нискорастящите клони, като на всеки няколко крачки спираше и се ослушваше, потрепвайки всеки път, щом нещо в гората прошумоли или шавне. На два пъти, макар да се почувства глупаво от това, подуши въздуха, регистрирайки миризмата на гниеща мокра шума и влажна дървесина, без дори следа от зловоние на прегазено животно – и изобщо нещо, което да бъде определено като диво или опасно. Дотук добре.