– Но нали ще затихне – възпротиви се Ели. – Ще угасне.
– Не и ако го заградим. Ето. – С помощта на един дълъг здрав клон Алекс показа на Ели как трябва да нагласи горящите дърва, за да не угаснат от вятъра. – Ето тук въглените играят много важна роля – рече тя, след което загреба с пълни шепи от изстиналите въглени и ги посипа върху пламъците. – Въглените служат като одеяло. Те поддържат жаравата през нощта. А на сутринта само пускаме малко въздух и гориво на жаравата и огънят е готов.
– Но ако останем да го палим отново – Ели сбърчи лице от безпокойство – няма ли да се забавим?
– Не, това ще е полезен опит. Не се тревожи.
Когато стана време да пропълзят в заслона, Алекс се чувстваше по-добре, отколкото през последните няколко дни. Продължаваше да изпитва глад, но с това можеше да се справи. Скоро щяха да намерят вода, а и хижата не беше далеч. Всичко щеше да се оправи. Но ако се наложеше, биха могли да си позволят да отпочинат някъде за ден, да речем край реката. Това звучеше разумно. Дори да стигнеха по-рано при рейнджърите, това с нищо нямаше да помогне на Джак, а и трябваше да помисли за Ели. Може би, рече си сънено тя, щеше да е най-добре да поостанат край реката, да наловят малко риба...
– Алекс?
Мисълта ù пропълзя обратно към настоящето.
– Ммм?
– Благодаря.
– Ммм – отвърна с прозявка. – Няма проблеми.
– Не само заради огъня. Благодаря, че не ме изостави.
Това я накара да се сепне. Голяма част от случилото се не беше ли нейна грешка? С изключение на Джак, разбира се, но ако не беше откачила, ако беше проявила повече търпение, вероятно щяха да се намират в доста по-добро положение, да имат храна, достатъчно вода и карти. А ето, че сега Ели ù благодареше.
– Не биваше да те оставям – отвърна тя. – Тогава още не беше готова, а аз бях прекалено уплашена, за да го забележа.
– Повече няма да ме изоставяш, нали?
– Не, няма. – И наистина го мислеше.
– Обещаваш ли?
– Обещавам. – Тя протегна малкия пръст на ръката си. – Дай си кутрето.
След миг колебание Ели уви малкия пръст около кутрето на Алекс.
– Нали няма да се отметнеш?
– Никога – отвърна Алекс и си помисли, че това вероятно означаваше край на враждата помежду им. А утре, щом стигнат до реката, където има вода и риба в изобилие, най-лошото ще бъде вече зад гърба им.
Често срещана самозаблуда.
17
В един миг беше дълбоко заспала, а в следващия отвори рязко очи, напълно разбудена, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Светлината в заслона бе избеляла, денят се процеждаше през пролуките в тавана от борови клони. Отвън долиташе сутрешното цвъртене на птиците. Въпреки ниско нахлупената качулка на суичера, лицето ù бе замръзнало, носът ù представляваше бучка лед, но тогава долови шепота на вятъра сред дърветата и усети как облизва лицето ù с обещание за вода.
„Един момент.“
Повдигна се на лакти и тогава разбра защо ù беше толкова студено. Защо бе усетила повея на вятъра.
Шумата, с която най-грижливо бе затулила отвора на заслона, сега я нямаше. Отвън проникваше дневна светлина... и Алекс видя, че е сама. Чантичката ù беше там, ала раницата на Ели и глокът бяха изчезнали.
Тя изпълзя с такава бързина от заслона, че хоризонталната греда на покрива се сгромоляса. За част от секундата установи, че огънят изглеждаше, както го бяха оставили. Значи Ели не бе правила опити да го подклажда сама.
– Ели? – извика тя. А после и по-силно: – Ели?
В отговор получи точно каквото очакваше: нищо. Но тогава усети отново влагата и разбра, че вятърът бе сменил посоката си. Дори нещо повече, осъзна, че реката се намираше много по-близо, отколкото бе предполагала.
След не повече от три секунди, пристегнала чантичката на кръста си, Алекс тичаше презглава надолу по пътеката.
До нея достигна клокочещият звук на вода, течаща между скалите. След още десет крачки през един обрасъл с трепетлика участък се откриха разпенените бързеи на реката. При вида на толкова много вода разсъдъкът ù се замъгли. Идеше ù да се втурне напред и да натопи лице вътре, не, идеше ù да се гмурне цялата и да пие до насита.
„Спокойно, само по-спокойно.“
Тя отви капачката на шишето, напълни го с вода, пусна вътре една пречистваща таблетка, зави капачката обратно и силно го разклати. След седем минути можеше да пие, колкото ще.
Реката течеше широка – шейсет, седемдесет стъпки – с множество спускания и водопади, които се редуват в продължение на петдесетина метра, преди да се укроти в скалистите плитчини. Преплели клони, три трепетлики лежаха напречно на течението от нейната страна на реката, където брегът беше доста по-стръмен, а земята – нестабилна. Повалените дървета служеха като бент, образувайки дълбок вир, но не в центъра, а вдясно на реката, така че водите ù се вливаха в оформилия се отляво естествен каменен канал. Четвърто дърво бе надвиснало над реката. Някъде по средата стволът му се разделяше, образувайки V-образно разклонение, чийто по-дебел и здрав край стърчеше над вира.