– Какво ще кажеш?
– Опитвам се да измисля нещо оригинално. Ще се обадиш ли?
– Когато се върна – отвърна тя, но не беше сигурна дали ще успее да спази това обещание. – При колата, имах предвид. Стигна ли в Уакамау, мобилният ми няма да има покритие.
– А аз какво да правя? Да окача фенер на някоя кула? Да си въртя палците? Или да се захвана с плетене? – Когато Алекс не отговори, тя продължи: – Първата ми мисъл беше да се обадя на полицията да те довлекат обратно?
– А каква беше втората?
– Че си голям инат. Че веднъж щом си наумиш нещо, никой не може да те разубеди. – Леля ù замълча за миг. – И че не съм сигурна дали те обвинявам за това. Не казвам, че постъпваш правилно, но въпреки това те разбирам.
– Благодаря.
– Няма защо. – Леля ù въздъхна. – О, Алекс, нали ще внимаваш? Постарай се да се върнеш невредима.
– Ще се оправя. И преди съм правила такива преходи.
– Не се съмнявам, че си оправна. Да запалиш огън, да намериш нещо за ядене, да си построиш къщичка от клони и дъвка... досущ като баща си. Ако проклетите зомбита те нападнат, ще бъдеш готова.
– Благодаря – отвърна тя, възпирайки сълзите си. Не искаше да завърши този разговор, хлипайки. – Май е най-добре да вървя. Обичам те, лельо Хана.
– Ах, ти проклето глупаче – отвърна леля ù. – Мислиш ли, че не знам?
Това беше последният им разговор.
ПЪРВА ЧАСТ
ПЛАНИНАТА
1
Четири дни по-късно Алекс бе приседнала на една набраздена, студена като кост скала и дялкаше клечка за зъби от елшова клонка, докато чакаше кафето да заври. Бръснещ вятър, влажен и студен, духаше на пориви от северозапад. Далече отдолу река Мос проблясваше ярко на слънцето, лъскава панделка, която криволичеше през дълбока долина, обрасла с оголени широколистни дървета, сребристосинкави смърчове, тъмнозелени кичести канадски ели и перести бели борове. Въздухът миришеше на мраз – за Алекс обаче той нямаше никакъв мирис. Състояние, станало твърде обичайно за нея, тъй като повече от година не бе долавяла никакви миризми.
Студът я свари неподготвена, но нали никога досега не бе идвала в Уакамау в края на септември. Дивата природа на Уакамау винаги е била лятно приключение за нея и за родителите ù, когато най-големите ù проблеми бяха папатаците, кръвосмучещите комари и жегата, която би могла да те превърне в локвичка от пот. Сега обаче всяка сутрин под стъпките ù хрущеше тънък лед, а тя се хлъзгаше по оголените скали и покритата със скреж трева. Вървенето пеш криеше много опасности, а всяка стъпка – възможност да изкълчиш глезена си. Колкото пї на север отиваше и се приближаваше до Горното езеро – на цели два дни път оттук и нищо повече от неясно пурпурно петно на хоризонта – толкова по-голям ставаше рискът от разваляне на времето. Далече на запад, под тъмносивия пласт на облаците, виждаше разпокъсаните синьо-сиви спирали на дъжда, които се носеха на юг. Ала пътят пред нея вещаеше единствено безоблачно небе. Денят обещаваше да бъде ясен и хубав като за снимка и със сигурност би се харесал на родителите ù.
Само да можеше да си спомни какви бяха те.
Всичко бе започнало с дим.
По онова време тя беше на петнайсет, вече сираче, което си беше доста гадно, въпреки че бе имала цяла година, за да го превъзмогне. Но когато вонята на дим не изчезна, а огън очевидно нямаше, леля ù реши, че Алекс страда от някоя от ония посттравматични щуротии, и я изпрати на психиатър – особа с гестаповско излъчване, която навярно носеше черни обувки на висок тънък ток и биеше съпруга си: „Аха, димът, това е повторение на катастрофата на родителите ти, я?“. Но психиатърката беше достатъчно прозорлива и незабавно изпрати Алекс при неврохирурга доктор Барет, който откри чудовището.
Туморът, естествено, се оказа злокачествен и невъзможен за опериране. Затова я подложиха на химио- и лъчетерапия, при което косата и веждите ù опадаха. Предимството: краката и мишниците ù вече не се нуждаеха от бръснене. Недостатъкът беше, че лекарствата против повръщане не дадоха резултат – такъв ù бил късметът – и тя драйфаше на всеки пет минути почти, което караше булимичките в училище да се изяждат от яд, тъй като се беше превърнала в нещо като експерт в областта. В промеждутъка между отделните терапии тя спираше да повръща и косата ù, гъста и кървавочервена, израстваше отново. В слепоочията ù гъгнеше хронично главоболие, но както казваше доктор Барет – още никой не е умрял от болка. Вярно, но имаше дни, в които животът не беше чак такова удоволствие. Накрая мирисът на дим изчезна – както и мирисът на всичко останало, тъй като чудовището отказа да умре, а продължи тихомълком да расте и да се храни.