На това място седеше Ели, стиснала въдицата с две ръце и сгушила глава между раменете си заради студа. Краката ù висяха на петнайсет стъпки над водата. Отворената кутийка със стръвта лежеше в мрежата от по-тънки клончета от лявата ù страна. А глокът, затъкнат в кобура, кротуваше вдясно от нея.
Щом я забеляза, Ели ù хвърли поглед, който Алекс с лекота разчете: „Моля те, не се сърди.“ За своя изненада Алекс не беше ядосана, но се безпокоеше как ще свали Ели оттам, без и двете да свършат в реката. Не беше трудно да пропълзи по дънера, но дървото беше хлъзгаво заради покрилия го скреж и леденостудено. Усещаше как мускулите на бедрата ù се свиват при допира със замръзналата кора. Изобщо не умираше от желание да разбере доколко стабилно е това нещо. Всяко изпукване, всяко разклащане изопваше нервите ù до крайност и тя очакваше с ужас да чуе фаталното ХРЯС.
Спря на около шест стъпки от мястото, където седеше Ели.
– Наистина ли смяташ, че ще клъвне? Много е студено.
– Дядо казва, че рибата също огладнява. – Сякаш за да докаже гледната си точка, Ели дръпна въдицата, нави влакното с макарата и разгледа малкото оранжево топче, закрепено на кукичката.
– Какво е това? Не ми прилича на червей.
– Яйчна торбичка – отвърна Ели.
– Наистина ли? – Алекс би могла да запише на гърба на кибритена кутийка всичко, което знаеше за риболова, което определено бе пропуск в познанията ù за горските пущинаци. – Нещо като суши ли?
Забеляза, че Ели се замисли, след което детето рече:
– Нещо такова. И все пак се съмнявам, че би искала да го опиташ. – Ели я стрелна с угрижен поглед. – Не съм имала намерение да го крия от теб.
– Знам. – Тя отви капачката на шишето и отпи една глътка. Водата беше толкова студена, че направо мозъкът ù замръзна, а когато ледената течност опари гърдите ù, преди да избухне в стомаха, дъхът ù пресекна. Никога през живота си не бе вкусвала нещо по-прекрасно и тя отпи още една глътка, а после и още една, въпреки болката. Ако не беше Ели, щеше да продължи да пие. Това, да подаде бутилката, ù струваше усилие на волята. – Пий – рече на момичето. – Преди да тръгнем, ще напълним шишетата.
– Благодаря – отвърна признателно Ели. Тя отпи две огромни глътки, пресушавайки почти изцяло шишето, след което погледна уплашено към Алекс.
– Продължавай – каза Алекс. – Не се тревожи. Нали имаме цяла река?
– Аха. – Ели изпи и последната капка вода от шишето. – Благодаря.
– Няма защо – отвърна тя. – Е, как върви? Стръвта в кутийката ли я носеше?
– Ъхъм. Добре върви.
– Откъде знаеш, че това място е подходящо?
– От дядо ми.
– Защото е вир ли?
– Ъхъм. Каза ми, че винаги трябвало да хвърляш от долната страна на бента, а не от горната... – Ели продължи да бърбори, но Алекс я слушаше само с половин ухо, докато се напъваше да измисли как да повдигне въпроса и да ù каже: „Виж, следващия път, когато решиш да се поразходиш, би ли ми казала и, между другото, стой далеч от глока“.
– И тогава са готови за ядене – завърши разпалено Ели.
„Готови за ядене.“ Последните думи привлякоха вниманието ù. Устата на Алекс се изпълни със слюнка, спазъм сви стомаха ù. Ако Ели наистина успееше да хване една или две риби... Едва не простена на глас.
– Знаеш ли как да ги сготвиш?
– Разбира се. Ти не знаеш ли? Нали баща ти те е научил на всичко.
– Не и на това.
– О! Ами изчистваш люспите. С нож. А след това разпаряш стомаха, за да извадиш червата.
– Гадост. – Отвращението ù бе искрено.
– Не е чак толкова зле – отвърна Ели небрежно. – А червата ги пазиш за стръв.
– Значи си го правила? – Алекс беше дълбоко впечатлена.
– Ами, да. – Изражението на Ели граничеше с върховно самодоволство. – После промушваш пръчка през устата на рибата чак до другия ù край, изпичаш я на огъня и накрая си я хапваш като царевица на... Алекс? Добре ли си?
– Аз... – започна Алекс, но тогава миризмата се появи отново, остър повей, от който косъмчетата по ръцете ù настръхнаха.