– Алекс, какво... – Ели плъзна поглед до една точка над рамото на Алекс и очите ù се разшириха. – О!
Алекс знаеше какво е видяло момичето. След време щеше да реши, че всички тези приказки за храна бяха станали причина за последвалите събития. И че историята можеше да се развие другояче, ако не се беше размечтала за риба, печена на шиш.
С блъскащо в гърдите сърце Алекс се обърна, но вече знаеше какво има там.
Едно куче.
18
На няколко крачки от десния бряг на реката стоеше едно проскубано, изпосталяло, окаляно и нещастно на вид коли. От протритата каишка на кучето висеше къс наръфано въже. Щом забеляза, че Алекс го наблюдава, животното размаха напред-назад мръсната си опашка и изскимтя.
– Ах – възкликна Ели. – Трябва да си е прегризало въжето. Или пък може някой да го е изгубил. Сигурно е много изплашено и гладно.
Алекс си помисли, че Ели вероятно има право. След оня разговор за дивите кучета миналата вечер отначало се уплаши, че колито може също да е подивяло. Но това куче изглеждаше опасно, колкото и Ласи[10].
– Здравей, момиче. – Нямаше представа дали е момиче, или не, но ù хрумна, че кучето няма да е чак дотам придирчиво по въпроса. – Как си? Какво търсиш тук?
Кучето размаха опашка във въздуха, след което залитайки, пристъпи първо напред, а после назад.
– О, Алекс, изглежда, че е ранена. – Дървото под Алекс се разтресе, когато Ели се примъкна напред, за да погледне по-отблизо. – Има кръв.
Наистина имаше. Засъхнало, ръждивочервено петно личеше на задницата на колито.
– Някой я е прострелял. – Ели остави въдицата, завъртя се полека и пое бавно към Алекс – Трябва да ù помогнем. Ела тук, момиче, всичко е наред, нищо лошо няма да ти направим. Всичко е наред. – Движението бе едва доловимо, но може би все още я преследваше споменът за онова кафяво петно, изгубило се в гората преди четири дни, тъй като Алекс стрелна поглед към гъстия храсталак току зад колито и тогава стомахът ù се преобърна.
А там зад гъстия къпинак, залегнало досами земята, дебнеше друго куче. Животното беше мръснокафяво с огромна озъбена глава. Приличаше на много едър помияр. Извънредно едър.
А от него се носеше миризма на опасност.
Навярно забелязало движението на очите ù и усетило, че нещо е на път да се обърка, колито издаде кратко, почти закачливо скимтене.
– Иска да си играят – засмя се Ели.
Сега, когато знаеше какво търси, Алекс започна да претърсва с трескави очи гората вдясно и вляво от колито. Скрити в гъсталака, успя да различи още две кучета: мърлява хрътка на петна и проскубана немска овчарка, едното ухо на която приличаше на мръсна дрипа.
Четири кучета. Четири. Нямаше повече от седмица от началото на онзи кошмар, а ни едно от тия кучета не личеше някога да е било нечий домашен любимец.
– Какво правиш? – попита Ели, когато Алекс я изтласка назад. Момичето изпищя, след което нещо цопна във водата. – Алекс, заради теб кутията с екипировката падна...
– Назад – рече Алекс, опитвайки се да влее възможно най-много настойчивост в гласа, без направо да изкрещи. – Там има още кучета, Ели. Върви, върви.
– Какво? Не виждам... – ахна Ели.
– Върви. – Усетила, че момичето започва да отстъпва сантиметър по сантиметър, Алекс пое подире му все така възседнала дънера, с ръце, впити в ствола на дървото, и очи, приковани в кучетата отсреща. Забеляза, че останалите три животни също се измъкнаха от плетеницата шубраци и бодливи храсти. Колито бе престанало да маха с опашка, а закачливият израз на лицето му бе заменен от друг, твърде близък до ярост. Кучетата бяха нащрек с вирнати уши и разширени ноздри, които душеха въздуха. Душеха за тях.
– Махайте се. – Гласът на Алекс потрепери и тя си помисли: „Боже, звуча като вечеря.“ А после, придавайки повече твърдост на гласа си, додаде: – Веднага! Отивайте си, марш оттук!
Но кучетата не си отидоха. Вместо това размениха погледи помежду си. Алекс почти долавяше безмълвната дискусия, усети как въздухът оживява от мисли. Тогава четири чифта хвърлящи искри очи се насочиха отново към тях, а хрътката и огромният помияр почнаха да душат по брега.
– Какво правят? – попита пискливо Ели. – Отиват ли си?
– Не. Търсят откъде да заобиколят.
– Защо?
– За да могат да ни нападнат от две страни. – Помиярът и хрътката поеха надолу по реката, като се хлъзгаха на мократа шума. Крепеше я надеждата, че кучетата може да се изтърколят и да счупят крак или да се измокрят и, обезкуражени, да се откажат. Ала видът им не бе на животни, които лесно се отказват. Тогава се сети за засъхналата кръв по тялото на колито. „Пистолетът.“