– Ели. – Тя изви шия и погледна през рамо. Лицето на момичето бе изгубило цвета си и то плачеше тихичко с едри сълзи, капещи по страните му. – Ели. Глокът. Вземи го.
Очите на Ели се разшириха още повече, но тя кимна отсечено като кукла на конци. Започна да се отдалечава на малки подскоци, също като дете, залитащо по греда. Всеки подскок изтръгваше от гърдите на Алекс приглушено възклицание и тя изсъска през зъби:
– Не толкова бързо. Имаме време, внимавай.
– Почти стигнах! – проплака Ели. Тя се добра до V-образното разклонение, но вместо да се завърти, протегна дясната си ръка да вземе глока, който лежеше в своето гнездо от клони...
Алекс съзря бедата, малко преди да се случи.
– Ели, не, спри!
Прекалено късно.
Ели блъсна пистолета с ръка – добре премерен здрав удар, който запрати оръжието право в реката. Детето изпищя силно: „Не!“. Опита се да сграбчи пистолета, но тялото ù се олюля и с нов писък тя се хвърли напред и обгърна дънера с ръце. Алекс наблюдаваше с ням ужас как пистолетът се превърта във въздуха, един, два три пъти, и накрая пада във водата с едно приглушено, мокро ЦОП – звук, който неведнъж бе чувала като дете, докато хвърляше камъчета в едно езерце, седнала на люлка, направена от автомобилна гума. Безпомощна и премаляла, забеляза как водата поглъща оръжието. Поглъща баща ù.
– Съжалявам. – Зъбите на Ели лъснаха в скована, разтеглена от ужас усмивка. Обгърнала дървото с две ръце, тя додаде: – Съжалявам. Загубих равновесие. Много съжалявам, аз...
Трябваше да намери нещо друго, което да използва като оръжие. Алекс плъзна поглед по дървото, търсейки нещо подходящо, каквото и да е. В този миг забеляза, че кучетата прекосяват реката, като преминават внимателно по камъните и не изпускат из очи нито тях, нито целта, към която се бяха отправили. Трябваше да побърза.
– Нали имаш нож? – Ели се задъхваше от ужас. – Не можеш ли да го използваш?
– Нямам достатъчно размах. – Тъй като острието не беше дълго, кучето трябваше само да се извърти и да захапе китката ù и тогава край.
Дали да не скочи в реката? Алекс беше добър плувец. Тя хвърли поглед към водата и се загледа в бързеите. Течението беше доста силно. Скалите бяха хлъзгави, водата – дълбока и вероятно изключително студена. Тя би могла да се справи, но не беше сигурна за Ели – ботушите, аноракът и дрехите щяха да я повлекат надолу. Пък и кучетата също можеха да плуват, добре знаеше това. Една-единствена грешна стъпка и всички тези щяха да им се нахвърлят и тогава с тях беше свършено.
Прокара ръка по долната страна на дънера, напипа един клон, дебел колкото китката ù, улови го здраво и задърпа. Щом клонът се огъна и изпука, Алекс натисна още по-силно, при което се чу как нещо изхрущя, а после се откърти и тя залитна напред с тихичко ахване, тъй като клонът бе поддал прекалено лесно. Продължавайки да стиска клона, захватът на краката ù около дънера се охлаби; усети как брадичката ù среща дървото, как прехапва езика си със зъби и накрая болката, огнена и пареща като нажежено желязо.
– Алекс!
– Нищо ми няма – отвърна тя, преглъщайки бликналата кръв. Устата ù бе изтръпнала от болка. Пръстите ù се сключиха в желязна хватка около клона.
– Върни се, където беше. На онзи голям клон, от който ловеше риба. Побързай. – Алекс изчака, докато Ели не премина със ситна стъпка по основния дънер и запъпли сантиметър по сантиметър по клона, след което пое подире ù. Затаяваше дъх всеки път, щом някой клон изпукваше. „Моля те, боже, измъкни ни оттук.“
– Алекс, докъде... докъде искаш да стигна?
Алекс хвърли един поглед. Клонът беше як и дебел, с обиколка колкото самата Ели, а момичето бе стигнало до средата му. Клонът стоеше огънат в лека, едва забележима дъга, но Алекс реши, че е достатъчно здрав, тъй като Ели не се олюляваше.
– Там е добре. Остани, където си. Идвам при теб.
– Но какво си намислила? Какво ще правим?
Алекс не отговори. Нямаше нужда да отива прекалено навътре, а само колкото да остави на кучетата един-единствен път за достъп до тях. „От фунията право в улея, също като камъните в планината.“ Ако заемеше позиция на достатъчно разстояние от разклонението, кучетата щяха да бъдат принудени да се придвижват в индианска нишка, а при това положение вече можеше да се отбранява. Дотътри се до разклонението по задник, после обгърна дънера с ръце и засили крака си над клона. Чу се силен удар, когато закачи дървото със страничната част на ботуша си, след което отново възседна клона и си помисли: „Никога не ме е бивало много на гредата“.