– Почти стигна – обади се Ели. – Размърдай си задника.
Накрая Алекс така се тръшна на клона, че усети вибрацията да преминава през цялото ù тяло. Клонът простена и се огъна под тежестта ù, подобно на лък с опъната тетива, и Алекс затаи дъх в очакване на момента, в който ще се счупи, а главата ù ще срещне острия ръб на скалата отдолу...
Клонът се олюля и проскърца като нечия стъпка в обитавана от духове къща, но не се счупи.
– Ели, ще ми направиш ли малко място? – попита тя, след като си отдъхна облекчено.
– Да. – Когато Ели се затътри нататък, дървото в ръцете на Алекс потрепери, а върху кората се появиха вълнички и процепи. Този път дървото възнегодува с остро изскърцване – звук, който се чува, когато се опитваш да отвориш набъбнала от влагата дървена врата в горещ летен ден.
– Това е достатъчно. – Може би дори повече от достатъчно, но така поне имаше достатъчно място за маневриране. Тогава погледна наляво и видя, че огромният помияр вече е преминал от другата страна и измерва с очи дънера. После се озърна надясно и с вледеняващ кръвта страх забеляза, че хрътката се намира вече на половината път до разклонението, само на двайсет стъпки от тях. – Ели, дръж се здраво, ама много здраво.
– Алекс? Какво смяташ да правиш?
Не ù отговори. Вместо това обви крака около клона и сключи глезени отдолу. Лявата ù ръка обгърна дървото, а дясната се отпусна надолу, стиснала здраво импровизираната тояга.
На десет стъпки от нея, точно на разклонението, хрътката се поколеба. Намираше се достатъчно близо, за да забележи, че ирисите на кучето са мътнокафяви, а бялото около тях е кървясало. Черните бърни се разтеглиха с ръмжене и разкриха пожълтелите му зъби. След това животното пропълзя още една стъпка напред, после още една и още една...
Алекс замахна.
Тоягата разсече въздуха със свистене. Хрътката я видя, направи опит да се извърти и да я захапе, но беше твърде късно. Назъбеният край на тоягата фрасна кучето в ребрата със сила, достатъчна да ги строши, след което животното заскимтя и задраска с нокти по кората на дървото, опитвайки да се задържи отгоре. С нестихващ вой кучето се изтърколи от дървото и разцепи водата с мощен плясък, който вдигна висок гейзер, сякаш корона от лед.
„Да!“ Във вените ù се вля силно въодушевление. Алекс се извърна да погледне през рамо и тогава видя черната глава на кучето, лъщяща като мазна кожа, да се носи на повърхността, но течението беше силно, а животното се намираше вече на цели двайсет стъпки надолу и продължаваше да набира скорост. От краката на Ели се стичаше вода.
– Добре ли си?
– Да. – По лицето на Ели се четеше смесица от надежда и смъртен ужас. – Мъртво ли е? Дали ще се удави?
– Не. – Тогава Алекс проследи с поглед хрътката, която се опитваше да се добере до брега и десет секунди по-късно излезе в плитчините отдясно. По хълбоците ù се стичаше вода, разлетяла се в ореол от пръски около животното, когато то се изтръска. А в следващия миг вече взимаше на подскоци височината към брега. – Ето го, връща...
– Алекс! От лявата ти страна! Внимавай!
Овчарката се придвижваше по дънера на дървото, докато колито наблюдаваше в безопасност от сушата. Тогава вниманието ù привлече движение отдясно и ето че там стоеше огромният помияр. Животното предпазливо постави лапа върху дънера, след което направи крачка напред, а после и още една.
„Не!“ Кучетата настъпваха от две страни и тя си даваше сметка, че няма да може дълго да ги държи на разстояние. Ако Ели не беше изгубила глока, тогава би могла да...
В този миг от гората се стрелна нещо – то беше толкова бързо и препускаше с такава скорост, че Алекс успя да различи само неясно кафяво петно, което скоро придоби очертанията на още едно куче.
„Не, не, стига толкова.“ Тогава обаче долови миризмата му и се сепна. „Я, чакай малко. Това не е ли...“
– Мина! – нададе радостен вик Ели. – Мина!
19
Хрътката усети, че нещо не е наред. Тя понечи да се обърне, но беше твърде късно.
Мина се блъсна в кучето, влагайки в атаката цялата мощ на тялото си, при което хрътката се изтърколи. С квичене тя се преметна непохватно презглава, приземявайки се по гръб с ритащи във въздуха крака и изложена на показ шия. Мина стрелна напред глава като змия и в мига, в който челюстите ù се сключиха на врата на хрътката, квиченето пресекна. Останало с прегризан гръклян, кучето не издаде нито звук повече. Краката му продължиха да ритат безпомощно във въздуха, докато накрая с едно рязко завъртане на главата Мина не изтръгна гръкляна на животното. От врата му изригна мощен фонтан от кръв...